На 2 февруари 2022 година, деня, в който се навършват 100 години от рождението на Стоянка Мутафова салонът в Сатиричния театър отново ще е пълен с нейната публика. На сцената ще оживеят нейните думи, нейната усмивка, нейната виталност. Написа за „въпреки.com” театроведката Богдана Костуркова, драматург на театъра.
И ще ѝ партнират младите артисти на Сатирата, които ще се докоснат до самородния ѝ талант и искам да вярвам, ще продължат напред заредени от необикновената личност на Стоянка Мутафова.
Една е тя – Стоянка Мутафова - в българския театър – изключително талантлива, удивително жизнена, уникална в творческото си дело, обгорено от нестихващата ѝ страст да подлага на най-драстични изкушения самобитното си актьорско майсторство. В какви ли не крайности на сатирата и драмата не се хвърля тази фурия само и само да не измени на неудържимия си устрем към сценичните експерименти и на благородната амбиция да защити колкото е възможно по-красноречиво престижа на театралното изкуство. Стоянка Мутафова е родена на 2 февруари 1922 година в София, в семейството на писателя Константин Мутафов, братовчед на Пенчо Славейков. Буйно, любознателно и палаво дете, бъдещата актриса отраства сред най-светлите умове на България. Решението да стане актриса от дете е готово в нея. Наблюдава и пресъздава. Да не е себе си, а да е някой друг е в кръвта ѝ.
Но завършва първо класическа филология по настояване на баща си (не се дипломира, защото ѝ остават не взети два изпита). После кандидатства в театралното училище. Приемат я през 1945 година. Завършва Държавната театрална школа при Народния театър през 1946 година. Учи актьорско майсторство при проф. Залцер в Прага от 1946 до 1948 година. Работи в театрите „Диск“ и „Алхамбра“ в Чехия, където има сериозни роли в пиеси на Гогол, Молиер и Афиногенов. Излиза респектираща статия със заглавие „Българката Стояна Мутафова прослави България на чешка сцена“.
В България професионалният ѝ дебют е през 1949 година на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ в ролята на Варя от „Брониран влак 14-69“ от Всеволод Иванов. Стоянка Мутафова не се чувства много на мястото си. Няма въздух за нейната щуравост. Все напира да играе по-възрастни героини – намира ги по-интересни, а и възрастовото несъответствие човърка въображението ѝ. Например в „Доходно място“ Н.О.Масалитинов ѝ дава да изиграе Полина, а тя иска да играе майка ѝ – Кукушкина. Не ѝ дават, защото не отговаря на ролята. А така ѝ се иска да пробва точно това, за което не става. Актриса е там до 1956 година, когато става една от основателките на Сатиричния театър. И се оказва, че там е нейното място, защото са подбрани все такива нестандартни актьори.
И трите ѝ начала в българския театър са свързани с падане и с режисьора Стефан Сърчаджиев – първото: като ученичка по време на евакуацията в Трявна в постановка на „Женитба“ от Гогол, където изпълнява ролята на слугинчето Дуняша и обира овациите на зрителите с хрумките си, след години в Народния театър, където заедно с други студенти е в масовката на „Хитрините на Скапен“ от Молиер, също дело на Сърчаджиев и третото начало, белязано от падане е в постановката „Баня“ от Маяковски, с която се открива Сатиричния театър… След време актрисата твърди, че който е започнал в театъра с падане, трябва да е намерил и чалъма със ставането. И го потвърждава с дълголетната си актьорска кариера. Играе всякакви роли и съм убедена, че ако беше жива, днес щеше да е пак под прожекторите.
Много неща е научила през повече от седемдесетте си години на театралната сцена Стоянка Мутафова. Светът минава през сетивата ѝ, дава им острота и сила, които са наистина феноменални. В очите на Стоянка Мутафова той е пълен, цветен, тъжен и смешен в мяра, непостижима за другите. Тя е от онези хора, които, колкото повече доближаваш, толкова по-необятни ти се струват. Малцина могат да си представят, че Стояна обича самовглъбеността и тишината около себе си. Скептичната усмивка е повече нейна, не кикотът. Някои я наричат „стихийното бедствие”, други „лудетината”, а за трети е просто „диагнозата Мутафова”. Всички, обаче, са единодушни, че актрисата винаги е била свободна и е внушавала такова състояние на духа и на околните, без да се съобразява с хорското мнение и авторитетите на деня.
Винаги ѝ е било много трудно да описва как прави ролята си, какво изпитва на сцената. Като ѝ зададат омразния въпрос „Как изиграхте този образ?”, все си спомня за Петя Герганова, която казвала – „Отде да знам!“ – „Аз ако можех да го обясня, нямаше да мога да го направя!“. За Стоянка Мутафова силата да заобикаляш самохаресването, вземането на сериозно е голямо човешко достойнство. Голямо изкушение е да се вземеш на сериозно. Сцената е място, което мами и амбицира и това на не малко талантлив народ е изяло главата, според Стоянка Мутафова. Тя се е отървала от тази болест, защото самокритичността ѝ е наследствена. Магнетично заразява и млади, и стари. Мутафова е от малкото актриси, чиято изумително обемна като съдържание и пластика изобретателност, подплатена от интелекта, успява да запази своя оригинален стил, да обновява колорита му и не допуска да бъдат приспани сетивата ѝ за реалностите на деня. Времето потвърди неукротимото безпокойство на щедрата ѝ надареност.
Не се притъпи острия ѝ рефлекс. Стоянка Мутафова владееше в съвършенство тънкостите и на забавната комедия, и на сложната сатира, и на увлекателната пародия, и на изисканата гротеска. Появата ѝ на сцената бе винаги бурна, свежа, цветна и звучна. Непредсказуемите ѝ и хитроумни надпреварвания със самата ѝ същност и шеметната фантазия държаха партньорите ѝ винаги на щрек, за да отвърнат в незнаен миг на жонглиращия ѝ темперамент, на непредвидимите ѝ предизвикателства.
Влюбена в импровизацията, която всъщност наложи Мутафова като самородно явление, актрисата не склони глава пред годините.
И хората от няколко поколения се докоснаха до необикновената ѝ личност, до благородството и щедростта ѝ, до възхищението ѝ от сърцатите духом.
Още снимки
