Владимир Семьонович Висоцки (на руски: Владѝмир Семёнович Высо̀цкий) е руски поет, певец, театрален и филмов актьор и писател. Той е един от най-известните бардове в Съветския съюз.

След като умира, в личния му архив баща му и жена му, Марина Влади, намират 800 песни и 1100 стихотворения. Изиграл е 30 филмови роли, включително Хамлет, изнасял е концерти по цяла Русия и на много места по света (включително и в България). След смъртта му в СССР е създаден фонд за опазване и съхраняване на творчеството му. Въпреки че съветското правителство го признава като актьор, неговите песни остават официално непризнати. Много от тях засягат забранени по това време в СССР теми.

Владимир Висоцки е роден на 25 януари 1938 година в Москва и е кръстен с русифицираното име на дядо си, Волф Висоцки. Баща му, Семьон Висоцки (1916 – 1997), е роден в Киев в еврейско семейство и става офицер в армията. Майка му, Нина Висоцка (по баща Серьогина; 1912 – 2003), е родена в семейството на московски портиер и от 1932 година работи като преводачка от немски в различни учреждения. Двамата се запознават през 1935 година, докато Семьон още учи в техникум по комуникации, женят се малко по-късно, след което заминават за Новосибирск, където съпругът е изпратен на работа. През 1937 година, в очакване на раждането на детето си, Нина Висоцка се връща в дома на родителите си на улица „Первая Мешчанская“ в Москва – преградена на три части стая в комунална квартира, където Висоцки прекарва първите си години.

През март 1941 година, месеци преди влизането на Съветския съюз във Втората световна война, Сергей Висоцки е мобилизиран, а през юли съпругата и синът му са евакуирани от Москва в село Воронцовка в Чкаловска област. Те остават там в продължение на две години, като Висоцки живее в детски дом отделно от майка си, която работи като приемчик и лаборант във фабрика за спирт.

Висоцки и майка му се връщат в дома си на „Первая Мешчанская“ в Москва през лятото на 1943 година, като по това време родителите му вече са решили да се разделят, развеждайки се официално след края на войната. През 1945 година той постъпва в първи клас на 273-о училище „Шчербаковски“. През следващата година баща му получава по съдебен път родителските права, заради голямата служебна натовареност на майката и лошите отношения на детето с втория ѝ съпруг. От есента на 1946 година Владимир живее с баща си и втората му съпруга Евгения Лихалатова. От 2 януари 1947 година Семьон Висоцки е на служба в съветските окупационни войски в Германия. Семейството се настанява в етаж от къща в Еберсвалде при необичайно добри за съветските стандарти битови условия. През следващите три години Висоцки учи в местно училище, взима уроци по музика, като за тази цел баща му купува пиано, и започва да говори немски език. През лятото на 1948 година кандидатства в суворовско училище, но не е приет.

През лятото на 1949 година Семьон Висоцки е върнат в Съветския съюз, първо в Краснодар, а месец по-късно в Киев. В края на септември Владимир и Евгения Лихалатова се връщат в предишната си комунална квартира в Москва, като Семьон Висоцки ги посещава периодично, пътувайки от Киев. Владимир постъпва в пети клас на кварталното 186-о училище. През 1952 година става член на Комсомола. През този период той започва да се интересува от литература и пише първите си стихове. През 1953 година започва да посещава театрален кръжок, а през следващата година е първото му публично представление – представяне на вариации на басня от Иван Крилов в училищно представление. За 17-ия му рожден ден майка му му подарява първата китара, а съученикът му Игор Кохановски го учи на някои прости акорди. Висоцки завършва средното си образование на 24 юни 1955 година.

Следване

Постъпва във факултета по механика на Московския инженерно-строителен институт „В. В. Куйбишев“ (МИСИ) през 1955 г.

През 1956 г. постъпва в класа за актьори на Школата-студия на МХАТ (Московски художествен академичен театър) „Немирович-Данченко“, Москва, където е студент до 1960 г.

На първия кръг на приемните изпити има оценка „отличен“ по история на народите на СССР и по чужд език. Получава „добър“ на темата по руски писмен. Няма нанесена оценка по специалността от приемните изпити в учебния му картон. Комисията е дала заключение: „Слух – добър, ритъм – добър, певчески глас – няма“. Усложненията по време на изпитите се получават заради хрипливия му глас. Висоцки посещава професор-отоларинголог, който му дава документ, че гласните му струни са нормални и гласът му може да се обработва. За подготовката на курса, в който участва Висоцки в Школата-студия на МХАТ, определящо значение имат преподавателите П. В. Масалски и А. М. Комисаров. В. И. Богомолов, при когото Висоцки се занимава още като ученик, им преподава актьорско майсторство.

В трети курс Висоцки участва в ролята на Порфирий Петрович в откъса от сцената между Разколников и Порфирий Петрович от „Престъпление и наказание“ на Достоевски. Художественият съвет на театралния институт дава похвална оценка за това участие на Висоцки, с което той разкрива нова, неподозирана страна от своя талант. Дотогава за познатите си е възприеман като комедиен актьор. Приеман е за „душата“ на курса. Импровизира злободневни местни теми в песни и диалози, изпълнявани пред публика в селища, разположени в целините, където студентите изнасят концерти след завършване на трети курс. В дипломните спектакли на своя курс Висоцки играе Бубнов в спектакъла „На дъното“ от Горки, Боркин – в „Иванов“ от Чехов, Сиги – в „Златното момче“ от К. Одетс, постановка на И. М. Тарханов.

Владимир Висоцки умира на 25 юли 1980 г. Официалната версия за смъртта на Висоцки е сърдечен удар.

Висоцки умира, когато в Москва се провеждат бойкотираните летни олимпийски игри. Съветската преса не съобщава за неговата смърт с изключение на вестник „Вечерна Москва“, и то три дни по-късно. Въпреки това новината достига до всички краища на Русия и до чужбина. Западните станции, като „Гласът на Америка“, свирят негови песни, а пред театър „Таганка“, където е работил, се стича огромна тълпа от хора. В деня на погребението му хора има дори по покривите на съседните сгради.

След смъртта му други руски бардове, като Булат Окуджава и Юрий Визбор, пишат песни за него. Марина Влади написва книга за него. Има и астероид, който е кръстен на Владимир Висоцки. През 1986 г. посмъртно му е дадено званието заслужил артист, а през 1987 г. излизат игрален и документален филм за него.

В интервю за радио Свободна Европа известният руски режисьор Юри Любимов си спомня:

„И така, ние го погребахме, като аз имах при това известна доминираща роля. Те [властите] искаха да го погребат тихо и бързо. Москва беше закрит град през 1980 г. по време на Олимпийските игри, и картината стана доста неприятна за тях. Всъщност те излъгаха, като казаха, че ще изнесат ковчега, за да се сбогува множеството с него, а опашката започваше чак от Кремъл. Очевидно, те това си мислеха – как този тип да го измъкнем покрай Кремъл до Ваганковското гробище? Затова и го бутнаха в тунела. Започнаха да трошат портрета му, който поставихме на прозореца на втория етаж на театъра. Камиони с вода помитаха цветята, които хората носеха дни наред и пазеха от невероятното слънце с чадъри, защото беше ужасна жега. И тази огромна тълпа, която се държеше просто перфектно, започна да вика по целия площад: „Фашисти! Фашисти!“. Тази картина обиколи света…

Аз не обичам изхода фатален

и няма да ми писне да съм жив.

И мразя се, когато съм печален,

когато пея, а не съм щастлив.

Аз хладния цинизъм не обичам

(Не вярвам във възторга въобще!),

през рамото ми някой да наднича,

писмата ми друг да ги чете.

Аз мразя разговори полусмели,

полунеща да шепнат с полуглас.

Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,

когато в упор стрелят — мразя аз.

Аз не обичам с клюки да се калям,

а също и съмнението зло.

Аз не обичам змийски да ме галят,

с желязо да ми стържат по стъкло.

Аз мразя ситите душички, свити,

аз предпочитам истинския риск.

Да бъдеш честен вече е събитие

и чест е днес да бъдеш ти сплетник.

Аз мразя счупени крила да виждам,

изпитвам жал, но само към Христа.

Насилието както ненавиждам,

така и ненавиждам слабостта.

И мразя се, когато се страхувам.

Когато бият някой без вина.

Когато във душата ми нахлуват

и в нея храчат своята злина.

Аз мразя — и манежи, и арени —

там сменят милиона за петак.

Дори след най-големите промени

аз няма да ги заобичам пак.

Превод: Румен Леонидов

Още снимки