Аз съм Даниела Седмакова, майка на вече деветгодишната Мария, която е в неизвестност от 24-ти август 2018 г.. Тя е била изведена от дома й в гр. София кв. Дианабад, където през последната година живееше с баща си Христо. Бащата я укрива, за да не може да бъде изпълнено съдебно решение на Софийски Градски Съд от май 2018 г., потвърдено от Софийски Апелативен Съд на 21.08.2018 г., с което детето трябва да бъде предадено на майката и върнато в Англия като страна на обичайно местоживеене.

Семейството ми живееше в Англия от 2008 г. С течение на времето отношенията ни с Христо се влошиха, аз не работех, грижих се за детето ни и бях финансово зависима от него. Христо се превърна във вечно недоволен и изключително контролиращ човек. Започна да става физически агресивен, след като думите му вече нямаха въздействие върху мен. След една лятна ваканция в България през 2013 г. аз пожелах да остана с детето при родителите ми в България временно, докато преразгледаме отношенията си, като също така исках да съм близо до майка ми, която точно тогава имаше сериозни здравословни проблеми. Той реагира яростно, имаше заплахи за живота ми и на следващия ден аз успях да избягам с тогава двегодишната Мария. Бях при родителите си във Варна, адрес добре познат за него. Редовно му се обаждахме за видео разговор и имаха срещи на открито в парка и в детски център. Не съм спирала контактите му с детето по никакъв начин.

Христо започна дело по Хагска конвенция за връщане на детето в Англия и въпреки моите показания за влошените ни семейни отношения съдът взе решение за връщане на детето в страната по обичайно местоживеене Англия, тъй като конвенцията е доста категорична относно местоживеенето и не взима предвид националността или други извинителни причини за действията на родителите. Христо ме накара да вярвам, че се връщаме всички заедно, но ме остави без билет и отведе Мария обратно без мен.

След многократни разговори в рамките на няколко дни той все пак даде шанс на семейството ни и ние отново заживяхме заедно в Англия. Щастието не трая дълго и скоро нещата се върнаха към обичайното положение. Не разрешаваше детето да поддържа връзка с родителите ми, дори на Скайп. Изискваше половината от заплатата ми, въпреки че беше поне 6-7 пъти по-малка от неговата. Никога не ми е давал пари за лични или семейни разходи, а аз продължавах да плащам за храна или покупки за детето, които покривах с моята част от заплатата.

Когато психологическият и физическият тормоз прекрачиха всички граници, аз потърсих емоционална подкрепа в лицето на организация за защита на жените от домашно насилие. Те ме свързаха с адвокат и задвижихме документите за представяне в съда, за да можем аз и Мария да напуснем семейното жилище. Отне доста дълго време и Христо разбра за действията ми, след като провери личния ми имейл и използва компютъра ми без мое разрешение. Първоначално се съгласи той да напусне апартамента и да ни помага финансово с наема. В продължение на седмица си сменяше решението всеки ден и накрая искаше аз да напусна апартамента моментално без детето. Аз отказах и въпреки че активно търсих жилище, не исках да напусна преди да има някакво писмено споразумение помежду ни - доброволно или съдебно, за отглеждането на детето. Притеснявах се, че няма да мога да я видя, ако аз напусна сама и седмици спах на неудобния двуместен диван в хола.

След направени две срещи с медиатор в опит за уреждане на споделено попечителство по мое желание, Христо се отказа и не пожела да продължи в тази насока, защото видя, че никой не подкрепя неговите крайни искания - той да отглежда детето сам и тя да живее при него постоянно. След като опитите за медиация пропаднаха, аз подадох документи в съда за разрешение да се изнеса заедно с детето и такова ми беше предоставено. Ноември 2016 г. с Мария се изнесохме след разпореждане на съда.

Последва дълъг съдебен процес в Англия, който Христо се опитваше да проточи максимално. По време на което той изискваше социални доклади от английската Агенция за закрила на детето, които за негово съжаление показаха, че тя се приспособява отлично към новата ситуация - от януари до юли 2017 г. Мария живееше една седмица при мен и една седмица при баща си, посещаваше същото училище и извънкласни занимания. От училището също имаше чудесни отзиви след промяната и че тя сега е по-спокойно и щастливо дете, след като не става свидетел на семейни скандали, но се среща с двамата си родители. Двамата с него се съгласихме да имаме възможност за пътуване с детето с цел ваканция. В съда аз предоставих закупени двупосочни билети за пътуване до Варна, където щяхме да отседнем при родителите ми за две седмици. Той предостави двупосочни билети за пътуване до Париж, точно седмица преди моята планирана почивка. Съдът ги прие и включи в съдебното решение за споделено отглеждане на детето от 30.05.2017 г. и остави режима на редуващи се седмици като се водеше от най-добрия интерес на детето да се вижда с двамата си родители.

Само месец след решението, през юли 2017 г. Христо отведе Мария за почивката във Франция и не я върна. Дъщеря ми беше незаконно изведена от юрисдикцията на Англия и задържана в България от баща й без моето знание и съгласие. Аз стартирах процедура по Хагска Конвенция за връщане на детето в Англия мигновено. Документите, движени от Агенция Международна закрила на детето в София, бяха подадени в съда чак ноември месец. Декември месец беше първото заседание, на което Христо не се яви. Още няколко месеца отне Христо да бъде официално призован, тъй като умишлено не получаваше призовката.

До края на декември аз нямах никаква информация за дъщеря си. От доклада на социалните разбрах на кой адрес живеят и кое училище посещава Мария. Социалните служби не пожелаха да съдействат за осъществяване на среща между мен и детето и ме посъветваха да отида в училището й. Христо беше подал декларация с невярно съдържание в частното училище, което Мария посещаваше - Британско училище в София, с която ми забраняваха да получа какъвто и да било достъп или информация за детето и развитието му. Училището иззе функциите на съда и ме лиши от родителски права без да е в компетенцията им! Въпреки показаните документи и съдебното решение от Англия. Подадох сигнал в Прокуратурата и не последва нищо.

От отвличането на дъщеря ми през юли 2017 г. всякакъв контакт с нея ми беше отказван, в продължение на 7 месеца не я бях виждала или чувала и не знаех къде се намира. Полиция и социални служби ми отговаряха “имате равни права, просто отивате и я виждате на адреса им.”

Ето защо след каро социалните служби и училището отказаха да помогнат, през януари 2018 г. направих опит да се видя с Мария, когато се прибират след училище (в 19 ч.) във фоайето на блока в кв. Дианабад, където живееха. Христо не само че не й позволи да се доближи до мен, ами грабна детето на ръце и се опита да избяга от входа, като ме изблъска на земята. Действаше агресивно и нападна мен и баща ми, държейки детето в ръце и не давайки ми никакъв контакт. Постави я в опасност, тъй като докато риташе и блъскаше нас, се подхлъзна в снега, падна на земята и легна с цялата си тежест върху нея и продължи да лежи така с минути.

Случайни минувачи го молеха да стане, защото на детето не му е комфортно, но той не искаше. Този човек е опасен за себе си, детето си и всички около него, когато изпадне в пристъп на ярост. След този случай той започна процедура по Домашно насилие срещу родители ми, предоставяйки медицинско без никакви сериозни травми, а само натъртване от падането му. От наша страна аз бях с наранено и подуто коляно след като паднах на земята няколко пъти, блъсната от него, а баща ми със скъсани връзки на показалеца на дясната ръка, нараняване получено от ритането на Христо, което в последствие трябваше да се оперира и баща ми не можеше да работи няколко месеца. Съдът не установи върху Христо да е имало насилие и делото беше отсъдено в полза на родителите ми.

Първото открито заседание по Хагската конвенция беше през февруари 2018 г. След започване на съдебното производство обясних на съдията за случката при опит да видя дъщеря си и помолих за регламентирани срещи с нея. Съдията, с неохота и съвети за медиация, постанови привременни мерки и можех да виждам Мария всеки втори и четвърти петък от месеца за час и половина в офиса на ДСП-Слатина поради опасенията на бащата, че искам да отвлека Мария. Всички знаем израза за крадеца, който вика “дръжте крадеца”. Никога не съм отсъствала от срещите ни, макар че живея в Англия и съм пътувала многократно до България за този час и половина с дъщеря ми.

Въпреки постановените привременни мерки Христо нееднократно не водеше детето на срещите ни, говореше й срещу мен и я поставяше в ситуация да избира. За пропуснатите срещи има преписки в Софийска Районна Прокуратура, по които се работи. Под претекст, че детето е на училищна екскурзия той не я доведе два пъти, но от училището не потвърдиха тя да е посещавала такива мероприятия. Друг път когато съдебното заседание съвпадаше със срещата ни, Христо отказа да доведе детето след това. Последната ни среща беше на 27.07.2018 г. и приключи бързо, защото й беше обещал да я заведе на пътешествие. Подмолно я подстрекаваше да не остава на срещите ни и да ми заявява, че не иска да се връща обратно в Англия.

Междувременно социалната работничка от ДСП-Слатина, която винаги присъстваше на срещите ни, виждаше стресът в детето, породен от баща му; виждаше връзката помежду ни, която тя собственоръчно описано в протоколите от срещите, и в последствие написа тенденциозен социален доклад за пред съда, в който обяви, че няма емоционална връзка между майка и дъщеря. Съдията не прие този доклад за истина, благодарение на предоставените от мен копия на протоколите от срещите с Мария.

Назначената съдебно-психологична експертиза от вещото лице Димитринка Златарева, която отново беше тенденциозно в подкрепа на бащата и без информация как точно е постигнато заключението, че детето трябва да остане с баща си, също беше отхвърлена в съда като неистинна.

През май 2018 г. съдът взе решение по Хагската конвенция, че детето трябва да бъде върнато в страната по обичайното му местоживеене - Англия. Не беше уточнено как това ще се случи, разчиташе се, че двамата родители ще разрешат този въпрос сами.

Христо обжалва и последваха още няколко месеца в очакване на решение. Апелативният съд подкрепи първоначалното решение на СГС и с решение от 21.08.2018 г. то влезе в действие без право на обжалване.

Мария отново беше отвлечена от баща си, никой няма информация къде се намират и до момента. Наетият от мен частен съдебен изпълнител не успя да го намери в рамките на две седмици и когато разбрах, че е напуснал работа, това беше алармиращ сигнал, че той отново е избягал с нея. Сигнализирах в полицията веднага. Обявяването им за общодържавно издирване обаче беше забавено поради многото процедури, които всички институции трябва да спазват и многократното проверяване дали не са на адреса си.

Търпението ми се беше изчерпало и в средата на септември направих публичен призив във Фейсбук с надеждата, че ще бъдат забелязани някъде. След 2-3 седмици на напразни надежди и липса на следи, полицията реши да се обърне към медиите в началото на октомври. Бяха обявени за изчезнали и чрез Интерпол. Краткото съобщение за издирване на баща и дъщеря в българските медии обаче не представя пълната история и това стана повод за много спекулации и грозни коментари. Затова исках да разкажа моята история за битките си с един егоистичен баща и с институциите публично.

В становището си пред СГС Христо потвърди, че е действал напълно съзнателно и е започнал да организира преместването си в България, още докато е било в ход делото за споделено попечителство в Англия. Неуважението към английския и българския съд и неспазването на постановените решения показват неговата нестабилност и готовност на всяка цена да се изпълни неговата воля въпреки пълно осъзнаване на нарушаването на закона и последствията от това. Никой не може да гарантира, че този човек ще спазва което и да е съдебно решение или корални норми от тук нататък, което го прави неконтролируем и непредвидим. Неговата единствена цел е да отстрани мен, майката на дъщеря му, от живота й без каквито и да било основателни причини.

Той два пъти в период от една година отвлече дъщеря ни и от август 2018 г. Христо и дъщеря ни Мария са в неизвестност.

Като цяло Хагската конвенция е доста категорична за условията, при които детето трябва да бъде върнато в държавата, където е пребивавало преди това. Процедурата е опростена и предвидените срокове са кратки. Например в Германия и Полша целият процес може да приключи за седмици. В България обаче процедурата е тромава, институциите си прехвърлят отговорност постоянно. Вместо предвидените 6 седмици за обработка на документите от отдел “Международна защита на детето” към Министерство на правосъдието, процесът отне месеци. Документите бяха внесени в съда 4 месеца по-късно.

Със сигурност можеше да се вземат и превантивни мерки след обявяване на окончателното решение, за да не се повтаря сценария с изчезването на детето отново. Многократно молих паспортите им да бъдат задържани, докато приключи делото и има решение и изпълнение. Не беше в компетенцията на никой да го направи. Също така след обявяване на решението не последва никаква реакция от “Международна закрила на детето” с цел подпомагане на изпълнението. Трябваше аз чрез адвоката ми да се свържа с частен съдебен изпълнител, който да се заеме с изпълнителното дело. През това време бащата вече е бил изчезнал с детето.

Мария отново е поставена в неблагоприятна ситуация, далече от майка си, от роднини и приятели, които е имала около себе си до този момент, далеч от дома й в последната една година, непосещаваща училището, в което е била ученичка предходната година. Тя е под физическия и емоционален контрол на баща си и третирана като куфар, който може да бъде местен по негово желание.

Христо е нестабилен и непредвидим. Неговите действия са срещу интересите на детето и осигуряването на сигурна среда за отглеждане. Той се води единствено от неговите интереси и желанието му да нарани мен, майката.

Оказа се, че още края на септември 2018 г. той е наел адвокат Марковски и е стартирал процедура за развод и пълно попечителство. Тази информация достигна до мен през януари 2019 г., когато получих призовка на адреса на родителите ми във Варна. Дотогава призовките са изпращани на адреса на Христо, тъй като е подал невярна информация. Съдът разгледа молбата му и постанови, че може да продължи с развода, но не и с установяване на попечителство, тъй като това е в юрисдикцията на Англия (вече доказано с три съдебни решение). Беше отказана и молбата му за замяна на моето съгласие при издаване на паспорт на детето. Към май 2020 г. делото за развод е временно спряно поради неявяване на Христо в съда и последвалата извънредна ситуация на корона вирус.

Юли 2019 г. журналисти от Нова ТВ успяха да се свържат с Христо чрез адвокат Марковски. Христо не отговаряше на техните въпроси, а само коментираше, че той е жертва и прави най-доброто за детето си. Позовава се на стари съдебни документи, които публикува в интернет, без да коментира, че те не са били приети в съда. Адвокатът му “не знаеше” за спечеленото дело по Хагска конвенция и отказва да сподели информация за клиента си с полицията.

Какво прави полицията?

След множество подадени сигнали и насоки от мен, полицията правеше запитвания и справки.

Няма данни Христо да е на трудов договор.

Няма данни Мария да е записана на училище.

Има данни колата му да е била засечена в посока Благоевград и да изчезне безследно в началото на септември 2018 г.

Няма данни лицата да са напуснали страната, но колата на Христо е била в ПТП в Гърция, докато все още е пусната за издирване в България. Аз подадох информацията за ПТП в полицията, която родителите ми научиха от лизинговата фирма. За съжаление научихме за това твърде късно.

Няма данни банковата му сметка да е активна, но никой не е обърнал внимание на извлечението и че последното теглене от банкомат е в Гърция. Отново през септември 2018 г. Информация, която достигна до мен през декември 2019 г., защото зададох директно въпроса на разследващия.

Няма данни от полицията да са се свързали с мен или родителите ми по тяхна инициатива. “Когато имаме информация, тогава ще се обадим.” Периодичните обаждания от наша страна винаги са посрещнати с “няма нищо ново” и после ни се изрежда какво е свършено реално. Обикновено се повтаря стара информация.

Надявам се институциите да започнат да комуникират помежду си и да намалят сроковете за елементарни запитвания, както и пропуските в съдебните процеси и особено при изпълняване на съдебни решения.

Надявам се скоро да мога да прегърна отново дъщеря си и да можем да наваксаме пропуснатите моменти, да й предоставя спокойна и любяща обстановка, в която да расте щастлива и уверена в себе си!

Още снимки