Тръгвам към центъра на Твърдица. Градът се простира по околните баири и ми е нужно малко време, докато си намеря спокойно място за нощуване. Обръщам се в посока към стадиона и опъвам палатката на една необработена нива, край която има кошари с овце.

Буди ме кучешки лай. Тази нощ не бе студена както миналата и изглежда, че времето е доста по-меко в сравнение с предишните дни. Отскачам до центъра, за да се заредя с провизии за следващите два дни. Определено ще имам нужда от храна и вода, защото до Сливен не смятам да се отбивам по села и градове.

В магазина се запознавам с Милен, който прави най-хубавото кафе в целия град. Хвали се, че чак окръжният прокурор на Велико Търново се отбивал при него, когато пътувал из района, за да вкуси от чудния еликсир. Заговаряме се и ме черпи чаша ароматно кафе, което е превъзходно. Разказвам му за приключенията си, от които той видимо се впечатлява. От центъра хващам по пътя на изток, който ме прекарва право през циганската махала. Събота е и улицата е превърната в пазар, на който се търгуват дръвчета, плодове и купища дрехи. Оттук пазаруват както българите, така и циганите.

Вървя известно време покрай линията, а на един завой минавам напряко през полето, което е осеяно с плитки канали за напояване. Времето е топло за сезона и ме кара да се изпотя и обезводня. Към обяд пристигам на гара Сборище, която не действа и е поредната гара призрак. До нея на тревата лежат четири циганки – бабата, майката и двете щерки. Бабата си подремва сладко на припек, често похърква. Другите обаче ме наблюдават с нескрит интерес, което ме дразни.

- Нещо интересно ли има? – питам ги.

- Много тежко носиш – отговаря майката, докато едната ѝ щерка и ме гледа тъпо.

- Такова е! Тежко е! Тегло голямо – казвам и им давам да разберат, че не обичам да бъда следен.

Разстоянието до следващата гара в Шивачево не е голямо, едва 4 км. и го изминавам за около час, като отново прекосявам полето напряко. Налага ми се на няколко пъти да преминавам през канали, които не се оказват дълбоки. В Шивачево е спокойно. На една пейка на гарата си подремва доволно пътник, който чака следващия влак. Дори се сприятелявам с едно коте, което наричам Шишко заради големия му тумбак. Давам му парче кроасан, а в замяна то ми става верен приятел. Пътят ми минава през Чумерна, която е последната махала на Шивачево.

Оттук маршрутът става по-труден, понеже линията навлиза в дефиле, където планината се стеснява и няма откъде да премина. В първия момент слизам до реката, но пътят ми е препречен от драки и тръни, след които не се вижда никакъв път. Отказвам се и решавам да тръгна по асфалта, по който обаче фучат автомобили с голяма скорост. Нямам друга алтернатива, затова се примирявам и вървя в напрежение около час. Тук вече ситуацията е друга. Въздухът е доста по-хладен и това се усеща с всяко вдишване. Намирам се високо в планината и ще ми трябва още малко време, за да пресека тази част. Пътят не е твърде уморителен за вървене, ала се вие на серпентини и често пъти се виждам в мислите си отнесен от някой невнимателен шофьор.

Поглеждам отсрещната страна на планината, на която някак си са закрепени стари железни кули за пренос на електричество. Умът ми не го побира как са инсталирали тези съоръжения по онова време, понеже там няма път или пътека, а просто остър наклон, който по-надолу завършва в речната долина.

Смрачава се и усещам как се измарям, а все още не виждам никакво удобно място за нощувка. Крайната ми точка за вечерта е село Бинкос, където пристигам чак след залез слънце. Селото бива отделено от пътя посредством мост, но аз не го пресичам, а нощувам в землището му, където е било някогашното ТКЗС. Бинкос е странно име и от турски означава „хиляда ореха“. Селото някога е било турско, но жителите му бягат от руските войски след Освобождението. Наблизо са заловени и убити Стоил войвода и неговите четници през 1876 г. Това е единственото село, което събаря читалището си в началото на прехода към демокрацията.

Буди ме ритмичното скрибуцане на колела на каруца, преминаваща по пътя, край който съм нощувал. Каруцата отминава, но само след малко се чуват тъпите удари от брадва. Човекът явно е станал рано, за да отреже няколко дървета и да подсигури огъня си за днес. Чувствам се необичайно слаб тази сутрин и изминатите километри започват да ми тежат.

Линията е на около километър оттук, затова прекосявам буренясалата нива и навлизам сред лозови масиви. Разминава ме кола и вдигам ръка за поздрав, на което шофьорът ѝ ми отвръща само с леко повдигане на веждите и гримаса. Стъпвам на асфалта и се качвам на линията. Според картата тук трябва да има спирка, ала в действителност тя е била премахната отдавна. Единственото, което напомня, макар и бегло, за съществуването ѝ, са останките от чешма.

Минавам от другата страна на линията и тръгвам по малък път, който върви паралелно. Нейде в далечината зървам стадо говеда и решавам тактично да ги избегна, като ги заобиколя. Попаднал съм в долина, която изобилства от ливади. Срещу мен се задава голямо стадо от магарета, които галопират, гонени от двама цигани-пастири.

- Колко са? – подвиквам към единия.

- Двеста – отвръща ми. – Гледаме ги за мляко.

Вадя фотоапарата си и ги снимам.

- Ако ще ги слагаш в интернет, – ми казва другият циганин – кажи, че в Селиминово има най-доброто магарешко мляко.

Ухилвам се и продължавам покрай линията. На едно място решавам да съкратя от пътя, защото много се вие и минавам напряко през полето. На спирка Селиминово се спирам само за снимка. В това време откъм линията се чува странно грухтене. Отправям се по посока на шума и що да видя – под линията, в една локва, се къпят три розови прасенца и грухтят доволни от банята си. Щом ме виждат, се втурват в бяг и изчезват сред дърветата.

До гара Гавраиловo имам поне 5 километра, но пътят е лек и стигам много бързо. Там се сприятелявам с началника на гарата, с когото явно има много неща да си кажем. Разказва ми, че някога в Гавраилово имало фабрика за праскови, понеже в долината се отглеждали доста овошки, но самата тя паднала жертва на демокрацията. От външната страна гарата изглежда плачевно, на места е грубо замазана с цимент, закърпена тук-там, но е видно, че всеки ремонт не издържа дълго време. В магазията й на тавана пък удобно място за живеене са намерили семейство сови, които са обект на интерес дори на няколко екоорганизации. Говорим са надълго и нашироко за живота и работата. На изпроводяк ми подарява торба с ябълки, компот от сини сливи и бутилка с вино, което да употребя, в случай, че ми стане студено.

Вече е късен следобед и се налага да поема по пътя, по който често преминава и кантонерът по време на своите огледи на линията. Добирам се мъчно до гара Чинтулово. Може би заради изминатите километри вече чувствам доста натрупана умора. Преплитам крака, но налагам волята си и продължавам да вървя. Гарата в Чинтулово е затворена отдавна.

Стара е, на местата на прозорците липсват стъкла, а от чешмичката едва се процежда вода. Надничам през един прозорец и виждам купища разпилени документи по пода. От вътрешната страна на вратата са закачени официални дрехи и обувки, а до тях се търкаля червена фуражка.

Слънцето се скрива и последните му лъчи сътворяват един от най-красивите залези, които съм виждал досега. Решавам да нощувам колкото се може по-близо до Сливен и се изкачвам през полята до малко възвишение, където има постройка за добитък. Докато минавам оттам, десетина кучета изскачат от мрака, лаят по мен и ме следват известно време, но накрая се отказват. Преди да притворя очи се любувам на гледката – на отсрещния хълм виждам светлините на Сливен.

Вечерите се усещат по-меки и топли в сравнение с предишните няколко. Тази нощ температурата пада едва до 5 градуса, което е повече от комфортно за тялото ми. Наспивам се добре, а мъжки глас ме вади от сутрешната ми дрямка:

- И да му кажеш да те свали на центъра. Иначе ще го бия като добитък!

Гласът се губи някъде зад завоите, потъва в мрака, а аз се унасям отново. Буди ме силно ритане по палатката и същият този глас се провиква:

- Кой си ти? Излизай веднага да те видя!

- Свой съм! – отговарям първо с добро.

- Кой свой? Абе я излизай!

Подавам глава от палатката и виждам натрапника, който ме буди толкова рано за втори път тази сутрин.

- Какъв е проблемът? Да не е забранено да се нощува тук?

Щом ме вижда, че съм ядосан, онзи поомеква.

- Няма проблем. Само да изпратя внучето до спирката и ще мина да те водя у нас да пием кафе бе, момче.

Опитва се да успокои страстите, но като вижда, че номерът му няма да мине, продължава.

- А ти защо на палатка? Аз съм в къщата ей тука, на 20 метра.

Затварям ципа на палатката и се връщам обратно в чувала. Не ми се слушат празни приказки, но

натрапникът вече ме е разбудил и не успявам да заспя повече, затова ставам отново и на бърза ръка събирам багажа си в раницата. По едно време онзи се връща обратно.

- Много си бърз! Ай да пием кафе?

- Нямам време – процеждам през зъби. – Бързам към Сливен.

Понеже не му обръщам кой знае колко внимание, онзи се врътва и си тръгва по пътя. Оттук до Сливен километрите не са малко, а и днес небето е покрито от гъста, сива пелена от облаци, което допълнително ми разваля настроението. С мъка си пробивам път през полето, докато не стигам до табелата на града.

Около мен е един малък ужас. Автомобили хвърчат като невидели, фабрики бумтят и произвеждат суровини, а на всичко отгоре бълват и отпадни газове. Най-после съм на гарата в Сливен. Оказва се, че тече пълен ремонт и от стария ѝ вид нищо не е останало. С началника на гарата си говорим дълго за пътешестване. Учудва ми се, че съм се сетил да си извадя разрешително за снимките.

- Такова нещо виждам за първи път! – казва ми той. – Браво за това! Преди седмица някакви хора със светлоотразителни жилетки обикаляли да снимат мостовете. Видели ги от персонала на гарата и ги запитали какви са и що са. Онези им отговорили, че са от някакво звено на БДЖ по мостовете, ама като викнахме полиция, се оказва, че не са никакви, а просто ходили и снимали това, което ги интересува. Та, мисълта ми е, че е хубаво, че си го изкарал това черно на бяло. А откъде се финансираш?

- Нямам спонсори! От спестявания главно. Тук, в България, не сме узрели още, че да имаме подобни инвеститори, които да финансират пътешествениците. Иначе виж ги предаванията по Дискавъри и Нешънъл Джиографик. Ама то няма и толкова хора, които да обикалят така. В цяла България се броим на пръстите на двете ръце.

След приятната раздумка тръгвам към центъра, за да разгледам града и решавам да посетя къщата на Хаджи Димитър. О, свещена глупост! Оказва се, че понеделник е неработен ден за музея, но дори и да работеха, пак щях да съм уцелил обедната им почивка. Дразня се не на шега, затова че местната власт за пореден път показва как не трябва да се управлява културно наследство, но няма какво да се направи.

Доста километри навъртам и на излизане от града. Поемам по широк път, който ме отвежда до оградата на военно поделение. Оказва се, че на моята карта пътят продължава и стига до линията, ала преди доста време военните са го заградили и така са ограничили достъпа.

Налага се да измина още 4 км в опити да заобиколя през полето. Изтощавам се и с мъка стигам до Диню Дичев – друг квартал на Сливен. Гарата там носи звучното име „Таньо войвода“, но е по-скоро призрачна спирка, заключена и изоставена от години.

Докато си почивам, седнал на перона и облегнат на раницата, към мен се приближава мъж на средна възраст, с когото се заговаряме. Чакал влака, за да не ходи пеша до другото село. Разказва ми, че работи в земеделието, ала онзи ден шефът му го измамил с парите и моят събеседник му подпалил нивата.

- Да разбере, че с мен шега не бива. – казва той и се качва на дошлия влак. Почивам си малко и отново тръгвам на изток. За моя радост до линията има страхотен коларски път, който следвам до спирка Хаджи Димитър. Намирам си отлично местенце за нощуване, едва на 20 м от линията, където мога да се отпусна и поспя. И после продължавам към Зимница…

Автор: Вилиан Стефанов

Страстен пътешественик и любител на дивата природа! През 2016-та прекосява България от юг на север и от запад на изток, като описва приключенията си в две от книгите от поредицата "Пътеводител на Забравената България"

През 2017-та представя фотоизложба "Застинало безвремие" в галерия "Кредо бонум" в София.

През същата година посещава и Забранената зона край Чернобил. През май 2018-та предприема околосветско пътешествие при което за 103 дни, основно по земя и вода, прекосява 7 държави: Турция, Грузия, Азербайджан, Казахстан, Тайланд, Малайзия и Индонезия.

Още снимки