Кристиан Петров Таков е български юрист и университетски преподавател, доцент по гражданско, семейно и търговско право в Юридическия факултет на Софийския университет и в Юридическия факултет на Великотърновския университет.

Роден е в София на 7 ноември 1965 г. Майка му е оперната певица Галя Йончева. По бащина линия е внук на Кръстю (Кръстьо) Таков, партизанин и активен борец против фашизма и капитализма, брат на члена на Политбюро на ЦК на БКП Пеко Таков.

През 1984 г. завършва със златен медал за отличие Немската езикова гимназия в София. Отбива военната си служба във Висшето военно училище в Шумен в периода 1984 – 1986 г., откъдето има военно звание старши лейтенант о.з. В 1992 г. завършва „Право“ в Софийския университет. Защитава докторантура в Софийския университет през 1998 г. Владее немски, английски, френски, руски и латински език.

От 1992 г. е асистент по гражданско, семейно и търговско право в Юридическия факултет на Софийския университет. Същевременно през 1993 – 1994 г. е хоноруван преподавател по семейно и облигационно право в Юридическия факултет на Университета за национално и световно стопанство – Монтана, и от 1993 до 1997 г. – в Нов български университет. През 2009 г. е избран за доцент в Юридическия факултет на Софийския университет. От 2012 до 2017 г. е съветник на президента Росен Плевнелиев по правни въпроси.

Специализира в Хамбургския университет (1994 – 1995 г.) и в университета „Виадрина“ във Франкфурт на Одер (1998 г.) по право на капиталовите пазари и в Института „Макс Планк“, Хамбург (2001 г.). Носител е на Хумболтова стипендия в Института „Макс Планк“ (2004 – 2006 г.). Член на Академичния съвет на Софийския университет (2007 – 2011 г.).

От 1994 г. е арбитър в Арбитражния съд към Българската търговско-промишлена палата, през 2004 г. става и негов председател. Член на Консултативния съвет по законодателството (2001 – 2002 г.), на Надзорния съвет на Агенцията за следприватизационен контрол (2002 г.).

Член е на Дружеството за германо-българско правно сътрудничество и съосновател на Института за германско право към Юридическия факултет на Софийския университет.[

Научен секретар е на редакционната колегия на сп. „Съвременно право“.

Таков е един от основателите на политическа партия „Да, България!“.

Умира от рак на стомаха на 11 юли 2017 г. в болница в Панагюрище.

В процеса на работа по документалния филм за живота и дейността на Кристиан Таков, мултимедийната платформа "Afflatus Stories" откриват негови разсъждения от 1989 година, когато е бил трети курс студент в Софийски университет.

Поразителна е актуалността на мисълта му, дори след 30-годишен период от време.

Предлагаме я и на вас:

Вярно ще да е твърдението, че осемдесет процента от хората имат въпиюща нужда от водач, сиреч от човек, който да мисли вместо тях. Сто процента от водачите пък имат нужда от привърженици, които да действуват за тях. Лошо е, ако в Университета първото съотношение е запазено, а закономерностите на второто се осъществяват.

Мъчителна беше гледката, как студенти на няколко пъти по аудитории и дворове се радваха на лозунги като безпросветни пролетарии, как позволяваха на емоциите да излязат от сърцата им, да стигнат до главите им и да въдворят там хаос. Мнозина от тях изразяваха мислите си с нечленоразделни звуци, а членоразделната реч на други далеч не винаги издаваше членоразделна мисъл.

Разбиране беше това, към което се стремях, когато виждах как в първите дни след смяната на върха се търсеше изход от положението, в което сме, в неговото отрицание. Уплаха беше онова, което почувствах, разбирайки след няколко дни, че зад това поведение безчинствуваше известният до болка начин на немислене. Средни положения нямаше — от венцехваленията, които предишните бълваха, се родиха псувателствата на сегашните; и ако първите нямаха морал, вторите бяха лишени от мисъл.

Най-страшното наследство, което оставя на България тоталитаризмът, е демократическата неграмотност на хората.

Ако тая безпросветност може да бъде разбрана и донейде оправдана у средния българин, тя е алогична и страшна у студента. Политическият далтонизъм, за който бяха упреквани някои преподаватели, явно не е пощадил мнозина и от нас.

Старите властвуващи структури в обществото ни се нападат и то основателно. Малцина обаче се питат, какво да ги замени. Традиционният отговор е — опозицията. Освен традиционен, тоя отговор днес е и неверен. Защото сега няма опозиция, която да е в състояние да поеме отговорността и властта в обществото. Докато се тая опозиция създаде, тия стари структури нямат алтернатива. Били те омразни, били те компрометирани, били те некадърни. За жалост, докато опозицията придобие опит, който да ѝ позволява претенции за дял във водачеството или неговото пълно поемане, нейната неопитност ще е много по-страшна отколкото поменатите некадърност, компрометираност и омразност на старите властвуващи образования.

Единственото, което опозицията може да прави днес, е не да претендира за властта, а да плаши властвуващите. Тя трябва да виси като Дамоклев меч над врата на управляващите, да им напомня, че ако не се съобразяват с нея, тоя меч ще падне не само върху техните глави, но и върху цялото общество. За да се осъществи тая уплаха обаче, нужно е тая опозиция да изразява онова, което хората искат. Печалното е, че масите не знаят какво искат, но го искат. Въпреки обратните привидности. Искат се демократични избори, преди да е променен недемократичният избирателен закон; резултатът ще е разочарование. Иска се плурализъм, при който на едната страна стои опитна и силна партия, а на другата — стотина дружества, повечето от които не са докрай наясно с програмите си; резултатът ще е надвикване. Иска се връщането в България на милионите на Живков; резултатът няма да е мигновен икономически цъфтеж.

Но все едно последствие ще има от тия всички искания: то е безспорно и неотменимо, а от някои — и желано — от тях доста хора ще натрупат политически капиталец, бъркайки дълбоко в душите на други.

Нека тия души да не бъдат нашите.

Нека не се записваме в организации, без да сме разбрали какво целят и дали го целят — нека преодолеем стадния си нагон да сме все организирани — толкова ли ни липсва самочувствие, когато сме сами?

Нека не си търсим водачи под дърво и камък — напоследък ги има повече от дърветата и камъните. Нека ние диктуваме тям, а не те — нам.

Нека си спомним как се мисли, а ако не сме знаели — да се научим. Ако досега мислехме, преди да кажем нещо, нека сега мислим, след като поредния месия е казал каквото и да е.

Странно е откъде се взе у тоя така систематично мамен народ толкова доверие. Нима ще потвърдим за пореден път зловещата мисъл на Монтескьо, че народите не умеят сами да се управляват, само разбират, дали ги управляват добре. Нямаме време да разбираме, че пак са ни управлявали лошо — независимо дали отгоре, отдолу, отдясно или отляво. Ако тия понятия още имат някакъв смисъл.

Но за да не усетим един ден, че пак са ни лъгали, за да не разберем, че сме се осъществили не демокрация, а плебисцит, трябва да се научим да управляваме самите себе си. И да върнем горещината от главите си там, гдето ѝ е мястото — в сърцата си. Защото иначе душите ни ще охладнеят, а в главите ни ще се върне оная пустота, която сега се опитваме да изгоним с емоции.

И тогава нашето поколение наистина ще бъде изгубено, а за времето, в което сме живели, ще мислят като за агония.

София, 22 ноември 1989.

Кристиан Таков

Източници:

https://afflatus-productions.medium.com/apolitichni-misli-9b36468bac1

YouTube канал на "Afflatus Productions"

"Уикипедия"

Трейлър на филма за Кристиан Таков "Моралът е доброто":

Още снимки