Има такива дни. В живота на всеки ги има. Тъкмо нещата си вървят в своя обичаен ред, тъкмо уж са се кротнали или са се развихрили, тъкмо решиш, че можеш да се поотпуснеш или да му отпуснеш края и – шааааааат! – животът, съдбата, вселената или каквото там всеки за себе си му вика, ти забие такъв шамар, че да се чудиш откъде ти е дошло. Дошло ти е оттам, откъдето общо взето трябва. Откъдето си го очаквал, но си мислел, че ще минеш между капките. Пренебрегнал си, забравил си, натикал си го при другите скелети в гардероба, подпрял си вратата на килера с нощното шкафче на привидната подреденост в разхвърляната спалня на житейския си унес. Всички го правим. Не може да се живее в непрекъснато очакване на беди. Не си го слагай на сърце, свиркай си, и това ще мине – това не са случайно битуващи фрази. Животът е низ от възходи и падения, от грехове и грешки, от верни или неверни избори. Колкото и да внимаваш, все ще стъпиш някъде на килимчето. Или някой ще ти го подложи, докато ти го гледаш доверчиво в очите. Ще се сблъскаш с оня слон, който просто си отказвал да видиш, а той е стоял на пътя ти и даже е надигал хобот, белким го забележиш. Не че винаги можеш да го заобиколиш, но просто си могъл да се подготвиш, вместо да си подсвиркваш „Нас не догонят!”. Знайно е, дето половината ни беди идват толкова бързо, защото ние изминаваме половината път до тях. Няма да пиша имената на авторите, всичките тези крилати фрази не съм ги измислила аз. Та минавам с едно общо извинение към Големите, те прощават. Дребничките, повдигащи се на пръсти да хванат пѐша на някоя глория мунди, те са безпощадни. Те размахват юмручета и пръскат слюнки в напъните си да бъдат забелязани, оценени, възвисени и обожествени. Кой от кой по-близко до Бога. И не само забравят, а се самозабравят – глорията мунди сик транзит. Отминава, бе. Както отминава всичко под това небе. Само че докато отмине някой от тези дни, за които ви говоря, бая време ти е черно. Олюляваш се. Сриваш се. Свиваш се в черупката си. Смисълът на живота става абсолютно безсмислен. Всеки приема бедата различно. Въпрос на характер или безхарактерност. Най-голямата грешка в такива моменти, според мен, е да смяташ, че с нищо не си заслужил да ти се стовари това на главата. Да се разсърдиш на света и неговата несправедливост към теб. О, да, светът, животът, понякога са несправедливи, но някой да ти е издал документ, че точно на теб това няма да ти се случва? Различните хора приемат различни неща за беди, за малки или големи трагедии, за несправедливост и обида. Различни неща те вадят от релси. И то на ръба на катастрофата. Това го казвам за оптимистично отстъпление. Защото след поредния удар, който нито е първи, нито ще бъде последен, трябва да си събереш вагончетата, да си оправиш локомотивчето, да ги подредиш, макар и поочукани, върху релсите и да потърсиш тяга, та да ги вкараш в пътя. Друг няма кой да го направи. Приятели ще помогнат, врагове ще се пречкат, обаче всеки сам оправя собствените си бакии. Или ги забатачва, отдава се на скубане на коси, давене на мъка, потъване в черната дупка на безрадостното си битие. Знайно е, дето ако си попаднал в ада, просто трябва да вървиш колкото се може по-бързо. Дори и по корем да се влачиш, ама да го оставиш зад гърба си. Не може да се кротнеш в ада и горко да оплакваш хала си. С тези сълзи адския огън няма как да изгасиш. Проверено. Вместо да си скубеш косите, хвани се за тях и се дърпай от блатото. Блатото, в което си затънал не без твое (съ)участие. Никой не извървява живота си по пътечка, постлана с рози, под розово небе и заобикаляща дори най-малкото розово слонче. Обаче и никой не го изминава този живот по трънливи сокаци, под черен небосвод и стадо огромни слонове, които не може да побутне. Вървиш сред китни полянки, пък след завоя се озовеш в някоя кошмарна пустош, дето надеждата я се мярка на хоризонта, я не. Шаренийка е пустият му живот. Има такива дни, в които просто си казваш „Не мога повече”. Да, ама можеш. Знайно е, дето няма начин да няма начин. Просто трябва да го потърсиш. Сам. Да видиш крайчеца на надеждицата някъде да се белне и да се хванеш за бялата ѝ дрешка. Тя е от много здрава материя, ако да изглежда ефимерна. Стискай я здраво. И мисли. Вариантите, плюсовете и минусите, офанзивите и дефанзивите, отговорите и въпросите, но гледай напред. Това не е бодрячество. Просто нямаш друг избор. Ако си сам юнак на коня, иди-дойди, може и да се отдадеш на мирова скръб и вселенска тъга, на самосъжаление и черногледство. Но ако зад гърба ти са деца, приятели, любими, каузи и мисии, стани и ходи! Не ги предавай с безверието си. Винаги има изход. Загубите се понасят, знайно е, че Бог никому не изпраща по-големи страдания, отколкото може да понесе. И когато те споходи такъв ден, просто се изправи срещу това, което ти е поднесъл. Не говоря празни приказки, споделям опит. Не съм по-силна от нито един човек на тази планета. От мнозина съм даже по-слаба. Но се опитвам да си събера акъла, да си събера мислите, да си събера силиците, когато ми се случват такива дни. Дали ще успея да се справя е друг въпрос. Опитвам се. Знайно е, че от опит глава не боли. Дори когато си я счупиш в стената. Иначе какво – да кюташ нещастен пред тая стена, без да се огледаш и да видиш, че тя е може би до колене, защото си се оставил да те проснат в калта на битието, или че свършва ей там, точно преди завоя към отчаянието. Животът може да е 50% сиво ежедневие, 1% черни, та черни беди и погроми, но останалите 49% са пъстротата, че точно ти си разбъркваш боите и точно с тях си рисуваш картинката. Една слънчевожълта светкавица пронизва черното платно и виждаш това, което е знайно – бедата никога не идва сама, но и успехът също. Цели 49% гаранция!

Още снимки