"Понякога така ми се иска да съм малка, нежна, глезена жена. Дааа…казах го. Да потъна в ръце от стомана. Но топли като одеяло. Сигурна съм, че ги има. Да ми спират сълзите по бузите, с устни. И да чувам само: „Ще мине“. Признавам си. Искам да плача. За някакви глупави, женски неща. Дребни и незначителни. Малки. Защото големите, вече някой ги е решил. И то, без да издам звук. Понеже…така му идва от мъжкото „вътре“. 

Признавам си… че искам цветя. Много цветя. Може и саксийни. Също шоколад. Въпреки, че съм на диета. Да се скарам, че го носи, да отчупя и налапам няколко парчета накуп. И после да съжалявам. Пак по женски.

Признавам си… Понякога искам да бъда „принцеса“. Може би в неделя. И толкова стига. Признах си. Когато една жена стигне до момента, в който може всичко сама, започва да мечтае да бъде жена… Но може ли го вече… и с кого?“

Още снимки