Това е родината на кокаина. Територия, на която свирепи бунтовници и брутални наркотрафиканти си оспорват властта в една нескончаема спирала от кръвопролития. Страна с милиони бежанци, където властват корупцията, беззаконието и покварата, а всеки новопристигнал чужденец е просто обречен да бъде жертва.

Така хората най-често си представят Колумбия. Този стереотип бе толкова трайно възприет, че да се промени световното обществено мнение изглеждаше направо непосилна задача. Но нещата започват да се променят.

Преди 10 години държавата започна рекламна кампания под мотото: „Колумбия – единственият риск е да поискаш да останеш“. И като "рискове" бяха изброени климатичните особености в различните части на страната, пресеченият релеф и огромният брой красиви жени. И още: „Това е страна с население от 42 милиона души, като 99% от тях са добри, гостоприемни и трудолюбиви хора. И те не произвеждат кокаин!“

Признавам, че аз лично бях впечатлен от тази рекламна кампания и тутакси заминах за Колумбия, за да проверя фактите. Тя мотивира у мен съвсем друг интерес към страната, която през 90-те бяхме свикнали да асоциираме с наркотици и нищо друго.

Въпреки всичко, и до днес някои от туристите, запътили се към Колумбия, отиват там именно заради кокаина. И това е съвсем лесно обяснимо – отлично качество на минимална цена, както е винаги, когато се пазарува директно от производителя.

Въпреки че да отидеш на място и да видиш как го правят, според мен, е и най-сигурният начин да откажеш кокаина завинаги. Не че всички хора, които някога са наблюдавали как се произвеждат кренвирши, после са станали вегетарианци. Но в случая с манифактурата на кокаин детайлите са особено отвратителни.

По природа не съм гнуслив и моментът, в който тумба цветнокожи младежи с немити крака почне да разтъпква купчините листа от коката, ни най-малко не ме притеснява. Но когато дойде време шумата да се залива с дизелово гориво или керосин, а после в добавка – сярна киселина, ацетон и натриев карбонат, това вече ми изглежда твърде нездравословно.

Главният майстор взема малко от разтвора в шепа, пробва го на вкус и бързо го изплюва вътре. Процесът продължава с бъркане, а после с претакане и това, което се изхвърля, е зелената маса. Горивото и киселината се запазват, за да бъдат допълнително третирани с още сярна киселина и някакви други препарати. Едва тогава сместа се оцежда и каквото е останало – това е кокаиновата паста. Или така наречената база, която се суши и продава на прекупвачите.

Обикновено от два тона кока листа могат да се извадят до два килограма базов материал. Печалбата за трудолюбивите стопани не е никак голяма, но ако са имали добра реколта и достатъчно сярна киселина на разположение, с този поминък те изкарват малко повече, отколкото ако биха гледали кафе или орхидеи например.

Това, което ми прави впечатление, е, че никой от местните хора не си и помисля да шмърка кокаин, да си го маже по венците или където и да било, за да стимулира централната си нервна система.

Дъвченето на листа от растението Erythroxylon coca е съвсем друга работа. Южноамериканските индианци го правят от векове, а в наши дни някои техни лидери дори са готови да водят ожесточени спорове от трибуната на ООН в защита на la hoja sagrada – свещените листа, както ги наричат.

За разлика от Боливия и Перу – другите големи страни производителки на кокаин, които покриват европейските пазари, продукцията на Колумбия е насочена главно към Северна Америка. Вътре в страната остава една нищожна част, колкото да бъде задоволен интересът на чуждестранния туристопоток.

Една вечер в Богота си направих труда да проверя как вървят цените на място. В сравнение със София, където грам кокаин с много примеси може да стигне и 100 долара, в колумбийската столица реалната му цена е 1 долар.

Ако нямаш подходящи местни приятели, може да ти го пробутат и за 10, но ако си в кондиция за пазарене и говориш испански, тогава – 2 до 3 долара. Проблемът е, че не се намират много разфасовки на дребно и както се правиш на тарикат, може да се сдобиеш с цяла буца, а после да се чудиш какво да я правиш. Което си е цяло предизвикателство.

Колумбия обаче може да бъде истински впечатляваща с други неща, които нямат нищо общо с кокаина. Като например с факта, че на територията й има около 14 000 вида пеперуди и 456 вида бозайници – от мечки до китове. Разновидностите птици и жаби са толкова много, че Колумбия е призната за най-богатата държава на планетата в това отношение. Там растат повече от 3500 сорта орхидеи и по производство на цветя Колумбия всъщност е номер едно в света. Държи и челното място в класацията по добив на изумруди.

В центъра на Богота има един приятен музей, посветен на тези зелени скъпоценни камъни, посещението в който ме върна в детството със спомена за един много популярен филм през 80-те години на миналия век: Romancing the Stone или „Романът за камъка“, както го бяха превели на български, с Майкъл Дъглас, Катлийн Търнър и Дани де Вито, които се гонят из колумбийските джунгли с разни бандити, паравоенни и наркотрафиканти в надпревара за огромен изумруд. Накрая един крокодил го глътва, заедно с ръката на най-лошия преследвач.

Уредникът на музея ми разказа, че точно този приключенски екшън навремето го подтикнал към кариера в бизнеса със скъпоценни камъни. Според него и до днес страшно много хора копаят незаконно из колумбийските планини в търсене на изумруди.

Най-големият открит е в пъти по-голям от онзи във филма, но се пази строго в подземния трезор на Националната банка на Колумбия, чиято сграда е точно срещу тази на музея. Достъпът до него обаче е силно ограничен.

За съжаление, колкото и красиви неща да имат колумбийците, факт е, че когато се спомене името на държавата им, чужденците се сещат първо за Пабло Ескобар - кървавият наркобарон на картела Меделин.

Нито един колумбийски президент или държавник не е успял да придобие подобна глобална слава. Като масова известност името на Ескобар засенчва дори това на неговия съгражданин художника Фернандо Ботеро или дори на писателя нобелист Габриел Гарсия Маркес.

Вероятно трябва да минат още много години и рекламни кампании, за да се промени този тъжен парадокс. А дотогава на развиващата се колумбийска туристическа индустрия не й остава нищо друго, освен да експлоатира превърналия се в легенда наркобарон. Въпреки че е мъртъв от 1993 г., няма как да не чуеш името на Ескобар, докато си в Колумбия. Установих това само два часа след като бях кацнал на летище „Ел Дорадо“ в Богота. Една много симпатична служителка на информационния туристически център ми препоръча горещо да отида в музея на полицията в града, където най-любопитната колекция била свързана именно с дон Пабло Ескобар. Там са неговите очила със златни рамки, „Ролекс“-ът, любимият му „Харлей Дейвидсън“ (също с позлатени части).

Има една маса с много с тайни чекмеджета и внушителна колекция от лични оръжия, едно от които кръстено галено на втората му съпруга.

Чух да се споменава за наркобарона от Меделин дори на централния площад „Боливар“, там, където през 1539 г. е обявено основаването на града Санта Фе де Богота. Причината бе проста. Точно срещу паметника на националния герой Симон Боливар е сградата на Върховния съд. Построена през 1921 г., изгоряла в пожар през 1948 г. и възстановена отново, тя е срината със земята през 1985 г. от партизанското движение М-19, финансирано от Пабло Ескобар през годините, когато той води истинска война срещу държавата. След взривяването това здание, символ на върховенството на закона, е в руини няколко години. Вдигнато е отново през 1989 г. Същата година списание „Форбс“ класира Пабло Ескобар на седмо място сред най-богатите хора на планетата. Така че това име просто е станало неразделна част от най-новата историята на страната.

Има и още. Ако попиташ някого защо всички мотористи в Богота са със светлоотразителни жилетки и задължително носят на гърба си номера на регистрацията, ще ти кажат: заради Ескобар. Това правило било въведено от властите заради стотиците наемни убийци, които навремето наркобосът използвал срещу полицията. Повечето от тях били младежи, облечени в черно, яхнали мотори. За главата на всеки убит полицай Пабло им плащал определена сума. Тарифата варирала според нашивките на униформения. Един 16-годишен тийнейджър успял да спечели доста пари, елиминирайки 32-ма офицери. Поне така ми обясниха в музея на полицията. В приземния етаж, където е събрана колекцията от лични вещи и оръжия на Ескобар, видях изложена дори една от окървавените керемиди от покрива, на който полицейските части успяват да застрелят наркобарона през 1993 г.

В родния му град Меделин пък младежи припечелват като гидове, докато развеждат туристите по разни места, свързани с историята на един от най-могъщите престъпници на XX в. Очевидно заради финансовия успех от търсенето на подобен тип митологии местните са решили да се възползват и от бившата резиденция на фамилията Ескобар. Имаше планове за нейното възстановяване като своеобразен музей на епохата, но не знам какво се е случило с тях, след като напуснах Колумбия.

Хасиенда „Наполес“, където Пабло и семейството му живеят през 80-те години на миналия век, е изоставена след смъртта му. Освен от времето и от буйната растителност, имотът се руши и от регулярните набези на групички мародери, търсещи скрити пари и ценностти.

Наследството на Ескобар обаче се появява в най-неочаквана посока.

Четирите хипопотама, които навремето са докарани от Африка за частната зоологическа градина на дон Пабло, се размножили.

Оставено на произвола на съдбата в началото на 90-те години, стадото намира уют и спокойствие в горите и блатата край бившата обител на Ескобар и макар и на друг континент, успява да се приспособи и да увеличи популацията си. Така че, когато Колумбия се споменава като третата страна в света по биоразнообразие, и тук се намесва ролята на митичния наркобарон.

За съжаление, това е може би единственият плюс, защото иначе наркопроизводството нанася ужасни вреди на колумбийската природа.

“Когато някой по света си купи един грам кокаин, това значи, че директно унищожава един хектар гора”, обяснява ми Хуан Карлос, който работи в хотела, където съм отседнал.

Всяка година нова територия се обезлесява, за да се намери място за поредната кокаплантация, а бензинът, киселините и химикалите, които се използват за извличането на кокаиновата паста, се изхвърлят директно в природата, причинявайки грозни замърсявания.

Хуан Карлос ме убеждава, че колумбийското общество въобще не толерира шмъркането на кокаин, давайки си сметка, че по-голямата част от бедите на държавата идват заради наркопроизводството. А парите от дрогата отиват в ръцете на наркокартелите и бунтовниците от групировката ФАРК и по този начин се финансира вътрешната нестабилност, поощрява се насилието и бизнесът с отвличания.

Не е ясно доколко тези вопли стигат до сърцата и умовете на чуждите туристи. Онези, които са дръзнали да отидат в Колумбия, най-вероятно не се страхуват, че ще бъдат похитени и държани за заложници. Аз самият си давам сметка, че отидох там, защото обичам риска. Но това, което видях, със сигурност не беше толкова лошо, колкото го описват. Напротив! Истинското лице на тази страна е красиво и то заслужава да бъде показано.

Някои по-вехти пътеводители за региона съветват чужденците да не замръкват на улицата в големите колумбийски градове, особено към 11 ч. вечерта, когато вероятността да бъдат отвлечени се увеличава. Всъщност това е нещо като лоукост отвличане. Целта му е да те принудят да изтеглиш максималната сума от банкомата – 200 долара. След 11,30 ч. вечерта банкоматите сменят датата, така че могат да те държат докъм полунощ, за да дръпнат от картата ти още 200 долара, след което те освобождават.

Напоследък няма информации подобни престъпления да са практика, но явно са се случвали в миналото, след като са намерили място на страниците на туристическите справочници.

Другият често срещан съвет е да не спираш произволни таксита на улицата, а винаги да ги поръчваш от хотела, ресторанта, музея или просто да влезеш някъде и да помолиш да извикат такси.

Когато пристига на адреса, шофьорът казва код, който предварително са дали от компанията и така си сигурен, че няма да те похитят нанякъде.

Една вечер ми се наложи да спра такси, без да съм го поръчал предварително, но нищо лошо не ми се случи. После пробвах още няколко пъти – и пак нищо. Дори в началото, докато още не можех лесно да се оправям с многото нули на колумбийските песо, един от таксиметровите шофьори, който ме возеше, ми върна няколко хилядарки, които му бях дал в повече.

В действителност Богота е сигурен град, в който можеш да се разхождаш съвсем спокойно дори нощем. Но в северните квартали. Защото както не е хубаво да си параноик, така и не трябва да дърпаш дявола за опашката. Например в Канделария, старата част на града, едно от най-живописните места в столицата, не е препоръчително да се мотаеш безцелно с пълен портфейл, златни накити и скъпа фотокамера след залез слънце. Но това правило важи за почти всеки голям град по света.

Може да звучи парадоксално, но въпреки славата си на страшно място Богота е една от най-сигурните столици в Латинска Америка. В този осеммилионен град полицейското присъствие е видимо на всеки ъгъл.

А това, с което Богота истински може да се гордее, е културният живот.

Фернандо Ботеро, световноизвестен художник, прочул се с т.нар. дебели форми, подарява през 2004 г. цялата си колекция на Богота с условието музеят да е безплатен за всички посетители. Освен собствените му творби там са събрани и платна на Пикасо, Салвадор Дали, Реноар, Моне и още няколко прочути майстори на четката.

Друга задължителна спирка в Богота е Музеят на златото, където се пазят повече от 25 хил. експоната, сред които невероятни шедьов­ри на индианското изкуство и обработката на злато още от епохата преди Колумб.

Богота има една от най-модерните веломагистрали, а паркът „Симон Боливар“ е сред най-големите в света. Там всяка година през август организират градски карнавал. Подобни фиести има в много от големите колумбийски градове, но най-внушителен е карнавалът в Баранкиля. За него казват, че е най-добрият в цяла Латинска Америка, по-красив и по-истински и от този в Рио де Жанейро.

Колумбия се слави с най-богатото на аромати кафе и е световен износител на банани и рози. Но уви, въпреки всичките си красоти и постижения, дори да добавим към това и успехите на певицата Шакира и автомобилния състезател във Формула 1 Хуан Пабло Монтоя, кокаиновата мафия е създала възможно най-ужасния образ на тази удивителна страна.

Колумбия заслужава да бъде позната на света като родината на Маркес. Територия, на която в уникално биоразнообразие съжителстват безброй красиви цветя, животни и птици. Страна с невероятна култура и милиони добри, гостоприемни и трудолюбиви хора, където всеки новопристигнал чужденец може да се почувства истински щастлив. Това е другата Колумбия!

Още снимки