"Моята история в земеделието" - рубриката на сайта "Земеделеца.бг" ще бъде място за първо лице. Не за формални отговори, а за разкази. Защо избрах този сектор? Какво ме задържа в него, когато е било трудно? С какво се гордея, без да се налага да го обяснявам? За какво още не съм се отказал да мечтая?
Ще даваме думата на хора, които обикновено говорят само когато трябва. Но когато говорят – тежи. Няма да ги питаме какво мислят за други. Ще ги питаме за себе си. Защото всяко земеделие започва с човек.
Работя в земеделието от 1991 г., но съм в този сектор много преди това – още от 1961 г. Започнах като автомобилен монтьор в ТКЗС, после станах главен инженер, а по-късно и заместник-председател на стопанството. Минах през всички етапи. Целият ми професионален живот е свързан със земеделието – вече над 50 години без прекъсване. През 1989 г. регистрирах фирмата си – на 17 септември. Само 40 дни по-късно беше 10 ноември. Тогава всички ми се смееха – кой се захваща с частно земеделие? Но аз вече бях купил първите руски машини – трактор за 6 000 лв, голям трактор за 15 000 лв, а комбайнът струваше 23 000 лв. Общо техника за 50 000 лв. И през 1991 г. засях. Започнах с 2200 дка. Никой не вярваше, че ще се получи.
Разбрахме още тогава, че само със зърнопроизводство не става. През 1995 г. отворихме колбасарски цех, през 1996 г. – мандра и фуражен цех, взехме и животни. В началото бяха млечни крави. После започнахме да гледаме прасета и телета. Слабото търсене на зърно ни накара да направим и фурна. Така започна затвореният цикъл – всичко да се преработва вътрешно и да стига директно до клиента.
Постепенно развивахме и търговската част. Първо бяха 5–6 магазина, сега са 15. Всичко се разширяваше едновременно. Винаги, когато виждах възможност да надградя – надграждах. Така стигнахме и до сегашния момент – с 17 000 дка, колбасарски цех, кланица, фуражен завод, силози, мандра и търговска мрежа. Имали сме и повече – по едно време обработвах 45 000 дка, но това беше твърде много. Намалихме мащаба, за да повишим качеството на управлението.
Сега отново разширяваме. Започнахме изграждането на нови силози, защото в момента не ни достигат. Всеки килограм зърно поема средно по 80 километра транспорт до базата ни и после се връща обратно към морето. Това са огромни разходи. С новите силози ще можем да задържаме продукцията на място и да оптимизираме логистиката. Винаги търсим къде можем да съкратим разходите, защото парите в земеделието се печелят много трудно.
Земеделието никога не е било лесно. Имало е тежки години – като 1998 г., 2007 г., 2011 г., и сега – 2025 г. Когато през 2011 г., заради дъждовете, паднаха добивите наполовина, оцелявахме благодарение на диверсификацията. И тази година не е изключение – добивите са добри, но приходите не достигат за инвестиции. Техниката остарява, а разходите растат. Само от ток – плащахме 12 000 лв на месец, сега – 54 000 лв. Горивото е с 30% по-скъпо. Разходите само в зърнопроизводството са с 1 млн. лв повече. Рентите също растат. А зърното – беше 550 лв/т през 2022 г., сега е 350.
Затова започнахме да строим соларен парк – 380 kWt за собствена консумация. Инвестицията е над 400 000 лв. Това е начинът – сам да си произвеждаш тока, сам да си правиш фуража, сам да си гледаш животните и сам да продаваш готовата продукция. Надценката върху себестойността е малка – около 10%, но е стабилна.
Имам 300 дка прасковена градина. Но и там – въпросът е: защо нашата стока е по-скъпа от вносната, след като трудът при нас е по-евтин? Отговорът е в скритите разходи – ток, транспорт, административна тежест, несигурни пазари.
Преживял съм много, включително и сблъсъци с банките. През 90-те години имаше момент, в който трябваше да заложа всичко – и къщата, и техниката, само и само да не загубя стопанството. Стигнахме дотам, че ни спряха всички кредити. Банката каза: „Вие сте рисков клиент, няма как повече.“ А на следващата година вече бяхме в печалба. Просто не се отказах.
Знам как се оцелява, но знам и какво може да помогне. Първо – премахване на акциза върху горивата за земеделски цели. Второ – инвестиции с реална подкрепа. Правя проект по подмярка 4.2 за нов цех за 3 млн. лв. Но 50% съфинансиране вече не стига. Не и при сегашната администрация – 70 документа, 270 дни. В Германия това става с 10 документа за 20 дни.
Затова и малките не могат. Не защото са с малки площи, а защото сами не могат да носят тежестта. Затвореният цикъл ги пази, но малко го могат. Ако са заедно – биха могли. Да купуват заедно, да продават заедно, да се сдружават. Но това е трудно. Не всеки иска да расте. А който иска – ще трябва да рискува. Аз съм залагал всичко. Но след 30 години не съжалявам.
В земеделието няма бързо забогатяване. Има устойчивост. Постигната с малки стъпки. Бавни, но сигурни. Аз започнах с 2200 дка. Сега имаме всичко, но не отведнъж. Този, който иска да работи, ще се оправи. Малките трябва да растат, големите – да бъдат стабилни. Това е бъдещето. Земята ще храни хората. Но трябва да се научим да я правим устойчива.
Още снимки
