Наталия Делева си спомня една мисъл на Зейди Смит, която разделя писателите на два вида - микромениджъри и макропланьори. Първите нямат конкретна идея и план за книгата, когато започнат да я пишат, оставят се на историята да ги води.

"Аз съм от втория тип, казва Наталия. Не започвам да пиша без ясната нужда от съществуването на текста, без идея за структурата, стила, героите или без да знам как ще завърши."

Това до известна степен е и наследство от работата й в медиите. "Първоначалното разследване по темата, човъркането в детайлите, погледът от различни гледни точки, тези неща вероятно са ми останали от журналистиката", казва Делева, която е родена в Сливен през 1978 г., а в края на 90-те години работи в "Дарик радио", вестниците "Демокрация" и "Монитор". От 2004 г. живее в Лондон, където става специалист в дигиталния маркетинг.

През 2018 г. излезе дебютният й роман "Невидими", който само в 157 страници обединява много гласове и тежки истории. В него Делева разказва за децата, лишени от родителски грижи, но и лишени от вниманието на една цяла система, която ги прави изолирани и маргинализирани.

По време на излизането "Невидими" е определена от Марин Бодаков като "трудна, неприятна, важна, наистина важна книга", а в един коментар в Good Reads като роман, който засяга "актуална и болезнена тема, на която се обръща внимание само по Коледа и при нещастен инцидент". Впоследствие е преведена на английски от Изидора Анжел (след американското издание от 2021 се очаква и британско през 2022 г.), на немски от Елвира Борман и на полски от Ханна Карпинска. "Полските читатели усещат темите в книгата като много по-близки, успяват да вникнат по-дълбоко и да ги приемат за свои. Американските читатели подхождат с любопитство към темата и оценяват иновативността на писането, стила, ритъма. За тях самият факт, че четат български автор, е необикновен."

Наталия Делева вече е готова с втория си роман. Arrival излиза първо на английски през февруари, въпреки че тя го започва на български преди около две години.

"Най-напред се появиха истории, които се случват в България, и да пиша за тях на родния език беше естествено." Тогава се формира историята на главната героиня, която напуска изпълнения с травми живот в България и емигрира във Великобритания. Постепенно, в синхрон със събитията, текстът все по-често завива към английския. "Когато пишеш, живееш с героите си; те стават част от теб - действията им, изборите, които правят, езика, с който се изразяват."

Тя определя тази динамика като много лична, тъй като самата е прекарала една част от живота си в България и друга в Лондон. Писателката и героинята споделят още мисли и тревоги. "Майчинството и личният избор да бъдеш майка, срещу който застават обществените очаквания към всяка една жена, е нещо, за което мисля през последните години тук, в Англия. Изборът да пиша по тази тема на английски беше естествен."

Делева сравнява българската и английската част на романа като две деца, които уж са приятели, но всяко настоява за своето. "Оттук нататък задачата ми беше да ги "сдобря", да намеря компромис." Така се появяват две версии на романа, едната на български, а другата на английски. Предложението от The Indigo Press за публикация прави английската версия тази, която излиза на преден план.

Според Делева е жалко, че темата за домашното насилие намира повече отклик в България едва през последните няколко години, тъй като това не е проблем от вчера. "Сега се дава повече гласност, най-после се търси отговорност, настоява се за промени и това е изключително важно."

Не определя книгата си като вид активизъм или като директна реакция на определени събития. "Не съм фен на писането на текстове по теми, които са "на мода" или които четем в новините, напротив. Интересувам се от нещата, за които не се пише и говори достатъчно." Тя описва Arrival не просто и не само като книга за домашното насилие над жени, но и посветен на последствията върху децата в тези семейства, как те порастват и какво се случва с тях, каква е връзката им със света, с другите хора, как преживяното насилие се отразява на изборите, които правят - включително и върху амбивалентното им отношение към това дали да станат родители. Според Делева за тези теми се говори много малко, децата оставам невидимите жертви на този проблем и отсъстват от медийния разказ. "Въпреки темите за насилието и културната идентичност Arrival е и роман за любовта и за силата ни да променяме хода на събитията, за бягства и пристигания на различни нива."

Докато пише новия роман, тя се запознава с работата на организации в Англия, които помагат на жени и деца, пострадали от семейно насилие, а от друга страна, работят с насилниците в семейството, които често също имат нужда от психологическа подкрепа.

"Струва ми се, че липсва осъзнаването, че този проблем може да засегне всеки. Под статиите за поредното насилие на жена коментарите, които могат да се прочетат, са основно в две посоки: "тя е виновна, че не си е тръгнала навреме", и "само на необразованите или неинтелигентни жени може да им се случи". И двете твърдения са абсолютно погрешни."

Прави й впечатление, че образователните кампании в България са често фокусирани върху това как се разпознава насилието. Нещо, което тя определя като недостатъчно, тъй като това не помага на всички засегнати групи хора, от деца до жени във финансова безизходица, често без социална или институционална подкрепа. "Не може да се очаква от жертвите на насилие да спрат насилието в обществото и отговорността да падне върху тях. Нужно е вниманието да се обърне към мъжете и момчетата, да се обяснява и в семейството, и в училище кое поведение е нормално и кое не е, за да не се стига до ситуации на семейно насилие."

Делева активно следи какво се случва в българската литература, и то не от някаква сантименталност. Казва, че всяка година попада на нещо безценно. Впечатляват я автори като Йорданка Белева, Рене Карабаш ("прекрасна, различна, дръзка - такова писане ми дава надежда, че българската литература не се спъва по паветата на историята си, не се крие по ъглите, а е смела и си струва да се познава"), Георги Господинов, Лили Йовнова. Това не я прави безкритична: "Това, което ме смущава в литературния дискурс днес, е непрестанното надпреварване. Литературата съществува, за да обогатява, да предлага гледни точки и да задоволява различни читателски вкусове. Не е състезание."

Вижда като остаряло мислене и класифицирането на българските автори по възраст вместо по това на какъв етап от писателската си кариера се намират. "За една жена, която работи и гледа деца, писателската кариера невинаги започва на 20, но ако публикува първата си книга на 36, да речем, изпуснала е половината конкурси и уъркшопове, които са обявени специално за млади писатели до 35. Вместо да се създават възможности, се налагат изкуствени бариери."

Още снимки