В общи линии - “сцената при губернатора”. И това е нашето КГБ! Подробно разказах на Владилен Николаевич събитията през последните дни. Като че ли гръм го беше треснал:

– Ами сега ще трябва да се проверява, сверява и проверява цялата информация - тухличка по тухличка.

– Какви тухлички - му казвам. - Къщата гори. Трябва срочно да свършим всичко това, че и нашата черга да не изгори в огъня.

Трябва да призная, че Владилен Николаевич с цялата си команда много съвестно се включи в работата. Знам, че регулярно се свързваше с Крючков (шефа на КГБ), информираше го, получаваше указания, действаше енергично. И доста свърши по своя линия. Когато дадеш ясна задача на структурите, те функционират с надеждността на добре смазана машина.

През цялата тази работа едно нещо продължава да не ми е ясно - защо Шарапов от самото начало не включи тези структури в играта? Ненадеждни ли ги считаше, или се боеше от преждевременно изтичане на информация? Май че бе второто.

Ние разбирахме, че над Живков трябва да се оказва непрекъснат натиск, за да не се измъкне в последната минута. Ето защо Андрей се договори с двама членове на Политбюро - Добри Джуров и Йордан Йотов, а също и секретаря на ЦК Димитър Станишев (всички те са, както и Живков, чавдарци) да посетят Живков и да го убедят без разни там ексцесии да излезе в оставка. Те, разбира се, се колебаеха, но на 8 ноември все пак отишли. Какво са си говорили, какви са резултатите, ние нищо не знаем. Ето защо в 22 часа Шарапов позвъни на Станишев:

– Митя, още ли не си заспал?

– Не, защо?

– Чай имаш ли?

– Имам, разбира се.

– Слагай го, идвам да пийнем по чашка.

Аз седнах да пиша поредната шифровка, а Виктор отиде при Станишев. След час и половина се връща зъл като вълк.

Шарапов попитал:

– Ходихте ли?

– Ходихме...

– И какво?

– Ами нищо. Споделихме с Живков своите опасения и тревоги по повод обстановката в икономиката и обществото. Той ни каза, че мисли за оставка. Наистина не вижда достоен приемник. Вероятно щял да подаде оставка на втория пленум.

– И вие?

– Какво ние? Като че ли се съгласихме...

Тук Шарапов избухнал (а той избухва вежливо и тихо):

– Вас защо ви изпратиха!? Разговорчета ли да си водите или работа да вършите? Ще се наложи още един път да отидете при Живков и да поставите въпроса ребром. Той трябва да подаде оставка на първия, той ще е и последният му пленум. Ясно ли е?

На 8 ноември от Китай се върна Младенов. Андрей го информира за всичко, поздрави го с поста генерален секретар. Петър не възразяваше. Същия ден Шарапов отново се срещна с Живков. Натискът върху него не отслабваше и минута.

Настъпи 9-и. Нашата троица - Джуров, Йотов и Станишев, е отново при Живков. Но Живков им казва, че те миналия път не са го разбрали правилно и че подава оставка не на следващия, а на утрешния пленум. Джуров, казват, даже се е просълзил. Естествено, нали е армейски генерал!...

Останалото е ясно. Финита ла комедия! Всичко, което написах по-горе, е истина, стараех се да пиша честно и откровено, макар че не е изключено моите оценки да са субективни и пристрастни. Може да бъркам някъде хронологията. Черновите ги пазя, но те са без дати. Но още един път искам да повторя: общата канава, смисълът на станалото са отразени вярно. Именно така бе направен превратът...

* Необходимо уточнение

Историята на спомените на Валентин Терехов заживява собствен живот преди повече от 20 години, когато тези мемоари стават повод за мини вестникарска война в България. Вестник „Труд“ публикува части от тях през 1998 г., представени от Тома Томов, а във вестник „24 часа“ Виолета Симеонова започва да публикува по-пълната им версия. Има взаимни обвинения между двата вестника, близките на Луканов и някои от участниците в събитията. Така или иначе след повече от две десетилетия разправиите са забравени почти от всички. Важно е свидетелството за събития, които промениха България и по някакъв начин още са определящ фактор в доста от случващото се у нас.

Преди време Тома Томов предложи този текст за футуристичното списание TREND с думите: „Ако публикувате целия текст на едно място, този брой ще стане исторически.“ Така този материал излезе като притурка под рубриката "Четиво за напреднали" в първия брой на TREND през 2015 г. и със заглавието "Андрей: 25 години по-късно".

Това наистина направи списанието историческо, добавяйки му една непреходна стойност. Този текст е важен, защото дава много отговори. По тази причина мнозина си запазиха първия брой на TREND в домашните си библиотеки, за да го препрочитат след време. А ето и частта за Андрей Луканов:

Ще ме убият.

В гласа му нямаше и грам тревога, лека ирония може би... Обичаше да разиграва сценарии. Но Анушка беше разляла вече олиото. След двадесет дни, на входа на къщата му. С два или три куршума в гърба, вече не помня.

– Да бе... Слушай, свалят ми програмата. Махат ни с Джимо от екран, спират “Наблюдател”.

– Ами, кой ще се занимава сега с вас... Както са го закъсали.

– Спират ни! Обадих се на Краси Премянов, трябваше да го запиша тази сутрин и секретарката му каза, че си е загубил гласа и не може да участва.

– Е, щом си е загубил гласа... Значи са ви отрязали главите.

Това беше последната ми среща с Андрей.

След два часа с оператора Коко Тодоров и един германски професор заминахме за Германия. Проектът, с доста префърцуненото заглавие “Идеите, които създадоха обединена Германия”, финансиран от тяхното правителство, с участието на двама министър-председатели, кметове, писатели и дори една графиня – Маргарете фон Дьонхоф, собственичката на “Ди Цайт”, деветдесетгодишна аристократка, която ми разправяше как се е карала на Хитлер, така и не видя бял свят. Бетакамите са на тавана, а “Наблюдател” наистина беше спрян.

Август, 96-а.

Последния ден, в Берхтесгаден, валеше като из ведро, тръгнахме в пет сутринта към София. Пътувахме целия ден. Смеехме се за нещо в колата. Първият знак, че наближаваме границата, бе пукане в ефира и гласът от радиото: “Днес бе убит Андрей Луканов”.

Никога не сме били близки. Може да се каже даже, бяхме от съперничещи си лагери. За нас Луканов бе човек на Москва. Имам предвид групата около Людмила Живкова.

Людмила занесе тракийското съкровище в Ню Йорк, в Метрополитен, буквално забрани дори и една лоша дума за Америка във филма, който снимахме. Ходихме при Уолтър Кронкайт в Си Би Ес, поиска среща с американския президент и разговаря с него, предаде му послание от баща си. Тя търсеше диалог с религията, беше изцяло под влиянието на Богомил Райнов и проф. Александър Фол. Знаеше наизуст идеите на Блаватска, Бялото братство. Три дена в седмицата беше на чай и виждаше огън около главите на хората, които обичаше. Такава си беше... А Иван Славков, красивото момче от младостта си, преди пиянските му години от Олимпийския комитет, ръководеше телевизията, единствената телевизия тогава, както никой преди и след него. Създаде “Гражданска трибуна” начело с блестящия Георги Стойчев, пусна “Светът в действие” и извърши немислимото, спря петъчната съветска програма.

Телевизия, в която направих филм за еврокомунизма, за Енрико Берлингуер и Антонио Грамши. Имахме подкрепа и в Москва, академик Георги Арбатов и Александър Бовин, може би най-умният човек, работил за Кремъл през XX век. Наши герои бяха лидерите на Пражката пролет – Цисарж, Смърковски, Дубчек. Но и наум не ни идваше, че системата може да бъде разрушена отвътре, от самото й сърце. Съветският съюз изглеждаше вечен...

Не бях разменил и дума дотогава с Луканов. Понякога го срещах в парка, докато тичах сутрин с кучето, кимвахме си, бяхме на първо име и толкоз.

Студена война, врагове, пропаганда, но Америка внимателно следеше Андрей Луканов. В Държавния департамент самият Ричард Амитидж, на края на разговор, в който той се отнесе доста сърдечно към мен, хлапак тогава, каза: “Нали имате в България един... Андрей Луканов. Кажете му, че като го уволнят вашите началници, ние на драго сърце ще си го вземем при нас.”

После в Париж, на прочутата среща за “капитулацията” на Съветския съюз в студената война, Джим Бейкър е категоричен: “Вие двамата с Желев ще вървите напред заедно”.

Вече министър-председател, Андрей ни канеше да пътуваме, мен и оператора, заедно с него. Видях отблизо как разговаря с Горбачов, Жак Делор, Хелмут Кол, Геншер. Луканов владееше безпогрешно четири езика, донякъде беше арогантен, имаше в себе си сякаш четиридесет етажа самочувствие, знания. Според мен можеше да бъде министър-председател на която и да е европейска държава.

“Петър Велики, както знаеш, “проби” прозорец към Европа. Сега Горбачов не пробива прозорци. Дойде време да бутаме стените. И не само Берлинската. Всичките стени. Към Европа, Америка, влизаме в цивилизацията...”

“А не е ли време да се гаси гражданската война в България? Възможно ли е да се помирим? Имаш ли изработени някакви подходи?”

“Това е целта на живота ми – каза ми той. – Трябва да го постигнем най-много за година-две.”

Какъв трагично неверен окомер!

От няколко източника, приблизително по един и същи начин, научих за среща между Луканов и един американски гражданин, чието име ще запазя в тайна, тъй като то е излишно. Разговорът е на четири очи и е станал на бул. “Руски”, близо до Университета.

“Да, господин Луканов - казал събеседникът му, когото едни описват като най-малко генерал от ЦРУ, други го снабдяват с българско име, а трети просто го наричат Воланд. – Да, вие имате качествата, знанията и волята. Бъдете министър-председател на тази страна и я водете в демократичния процес, но при едно условие - откажете се от вашата партия, излезте от нея, създайте, ако щете, друга и управлявайте.”

Луканов кипва и отвръща, че той е три поколения комунист, че родът му е от създателите на партията и че няма никакво намерение да я напуска.

Това, което не е казал на събеседника си, е, че дядо му, който не се е подчинил на решението на Коминтерна от 1923 г., лежал в затвор на НКВД в Москва, че ръководителите на неговата партия казват: “Вас, Лукановите, ще ви гоним до девето коляно!”, че бащата на жена му е гниел в Белене, че е чужд сред своите...

А това, което му се случи след това, бе още по-страшно. Той не можа да социалдемократизира своята партия и пред мен наричаше нейните лидери “хитлерюгенд” и “мародери”. Те му отвръщаха с дълбока, стопроцентова омраза. ПРЕДАТЕЛ.

Или може би демон, демонът на провалилия се преход.

На 10 ноември 1998 година, след дълъг престой в Москва, разговарях с двама министър-председатели, с някои от най-близките хора на Андрей Луканов – Александър Авдеев, посланик Шарапов, няколко часа ексклузивно с Михаил Горбачов, многократно с Александър Яковлев, публикувах поредицата “Превратът” във вестник “Труд”. В основата са спомените на един от най-близките приятели на Андрей, Валентин Терехов, дипломат, служител в Съветското посолство в София, които той отпечатва само в няколко екземпляра за семейството си. Попаднаха ми съвсем случайно. Една вечер в Москва, в апартамента на Луканов, докато търсех книга в библиотеката, преди да заспя. Убеден бях тогава, убеден съм и днес, че тези спомени са важен документ в най-новата история на България, въпреки че публикуването им прекъсна завинаги връзките ми с някои хора. Те просто ме намразиха.

Още снимки