Село Червенаково в област Сливен. През него минава само един път. В едната посока се стига до язовир "Жребчево", а от другата до Сливен. Разположено на 300 м. надморска височина, заградено от пасище и ливади, защото земята е много бедна и добивите от зърно са никакви.

Селото обаче, на пук на всичко, което се случва, все още „живее” и се радва на 140 жители.

Както му е реда, има и един животновъд, благодарение на който се чувства мирисът на животните и се чува звънът на хлопките.

В колко български села, влизайки в тях, ще ви посрещнат крави, овце и кози, макар и зад електропастирите.

Насочваме се към къщата на фермера, която, както му е реда е в центъра на селото. Също както му се полага, в двора има барбекю и кът за гости. Понеже човекът е голям животновъд и къта за гости е голям. Все пак сега си е зима и влизаме във вътрешната приемна. Пак камина, много хлопки, много сувенири от изложби на които е ходел. Разбира се големи маси, защото и приятелите и гостите са много.

Казва се Стефан Иванов Димитров, отрасъл в град Сливен и там завършил образованието си.

- Стефчо, разкажи ни как се реши да се занимаваш с животновъдство, и какъв бе твоят старт.

– През далечната 2000 година реших да отглеждам животни. Бях опитал няколко неща, но не се получи нищо. Във вилната зона на Сливен имахме едно място, на което сглобих една кошара и си купих една коза. След това още десетина. Те ми бяха учебника и практиката. Като мина известно време, разбрах, че гледането на животни ми се отдава, разбирам животните само като ги погледна и знам всичко за тях. Все пак трябваха ми две години да добия това самочувствие. През това време броят на козите растеше, правехме и бели във вилната зона и заедно с още двама приятели, които също отглеждаха животни, купихме един овчарник в с. Червенаково.

Козите станаха 300. Разбрах, че и породата има голямо значение и се насочих към ББМ коза. Не съм бил под селекция, но всяка година купувах по няколко пръчлета от селекционираните стада и резултатите не закъсняха.

Никога не ми се е свидело да давам пари за добър разплодник.

Купих и две саански пръчлета, но съвсем скоро разбрах, че те не са пригодни за нашия климат и продължих с ББМ порода.

По това време, за един рожден ден на жена ми, дойде идеята да й купя овце. Купих й 14 прекрасни овце от Плевенската Черноглава порода. Животните бяха като канари, нали ги купувам за подарък. Галя така се казва жена ми, обикна тези овце, въобще обича овцете и сега вече отговаря за 800 овце, от които 400 бр. са под селекция – от Синтетичната линия са.

След една година, пак на рождения й ден и подарих 1 мъжко теле и 3 юници, от Черношарената порода. Жената обаче каза – тези ти ще си ги гледаш. Така и почнах с кравите. Сега техният брой е 300.

След дълга работа с кравите от Черношарената порода ми стана ясно – всъщност го знаех, но на инат исках да постигна нещо, че на нашия терен и с нашите фуражи, които произвеждаме трудно ще вървим напред.

Предприех решаваща стъпка.

Махнах 80 крави от Черношарената порода и купих 80 крави от БРГ. Горките бяха като концлагеристи – слаби, мръсни, ялови, умърлушени. След половин година се съвзеха и разбрах, че нашите климатични условия са идеални за отглеждането на тази порода – добър климат, достатъчно трева, животните не са капризни и консумират фураж два пъти по-малко от другите.

Двамата ми колеги напуснаха фермата. Разделихме се като приятели, купих им животните и сега се събираме често край барбекюто. Просто не издържаха на напрежението в което живее днес фермера.

През това време купих и останалите постройки в стопанския двор, спретнах един краварник, а други направих за доилна зала. Силно казано, на практика това е централен млекопровод за който едновременно закачихме 20 апарата и връзваме 70 крави. Знам, че ще попитате колко човека доят – четирима.

Вода съм осигурил, колкото душа сака на животните и в оборите, и в залата и под навесите.

Отглеждането ми на практика е свободно боксово. Кравите спят където си искат – или по леглата в оборите или под навеса. Най-трудоемка е задачата по почистването, но имам малогабаритна техника която върши добра работа.

Млякото го предавам на една голяма мандра, нямам проблеми, плаща ми редовно. В момента съм на 80 стотинки за килограм мляко, но виждам, че при сегашните условия е малко.

Осигурявам си на 100% грубите фуражи – сено, люцерново сено и слама. От няколко години ми стана ясно, че е трудно да се разчита на купуван сочен фураж и започнах да си правя по малко, като увеличавам количеството всяка година. Проблем тази година е зърното. Досега имах избор. Заводът, който ме обслужва ми доставяше фураж за всяка категория, сега заради цената храня с по-слаб фураж, което се отразява на продуктивността.

Ако ме питате за бъдещето ще ви кажа, че имах и планове за малка мандра, кланичка и магазин, но при сегашните условия това е направо харакири. По-добре е да се занимаваш само със земеделие, отколкото с животновъдство.

Как минава един ваш ден?

Съпругата Галя: – Един работен ден за мен минава като един час. Ставане рано сутринта за да направя закуска за четирима – имаме две дъщери ученички в гимназията. След това към овцефермата.

Започваме доенето на овцете. Много пъти се налага да замествам някой от овчарите. Дъщерите също са перфектни в доенето. През ваканцията дори те доят повече от мене. Никога не са отказали да дойдат на фермата. Точно обратното. Като дойде време за работа първи стават от телевизора. Могат да доят, да агнят, да хранят агнета дори и да стрижат овце. Голямата дори помага и при доенето на кравите.

След доенето трябва да оправим агнетата, да заложим на овцете и това всичкото става под мой контрол.

Следва предаването на млякото.

От фермата – в къщи да приготвя нещо за обяд. След това или сядам да пиша по десетките книги и тетрадки, които се изискват. Нищо няма да казвам по този въпрос. Много пъти се налага да ходя до Сливен да внасям документи, до банки и на още куп институции, все с контролни функции. Добере, че Стефан ми купи едно малко, но мощно Ауди, че се придвижвам бързо. Връщам се в къщи и пак на доенето.

Следва вечерята, някоя друга домакинска работа и за сериали не остава време. Не се оплаквам, ние сме фермери, нашето призвание е да работим и го правим добре.

Не сме се лишили от нищо. През лятото задължително сме една седмица на Черноморец и най-обичам да отидем на ресторант „Окото” за да хапнем по една рибена чорба. Нямам време да я направя в къщи.

Никога не съм се оплаквала от работата, но много ме е яд, като видя заглавия в медиите – наброиха пачките на фермерите, заредиха сметките на фермерите, парите са във фермерите. Нали виждате, пари няма и каса нямаме, ама имаме хлопки, звънци, чесалки, юлари и куп други животински аксесоари.

Още снимки