В уречения ден и час се явяваме в съдебна зала №2 на районен съд Фаворитен. Представителките на МА 11 също са там.

Зад съдийската банка седи сравнително млада жена с тога и FFP2 маска. Независимо, че всички сме с маски, прозорците са широко отворени и в залата цари кучешки студ. Всички оставаме с връхните си дрехи. Въпреки това зъбите ми тракат от студ.

Има нещо абсурдно в тази сюрреалистична картина. Чувствам се като Йозеф К., героят от романа „Процесът“ на Франц Кафка. Някакъв консилиум от експерти, които никога не са виждали Милан, решава, че най-добре за детето е да бъде отделено от семейството му и да бъде преместено на отдалечено на 130 км място. И ако родителите се противопоставят, тогава да им бъдат отнети родителските права, защото оставането на Милан в болницата би представлявало опасност за него.

По-абсурдно от това твърдение е може би само изказването на Дингес С. от Института за етика и право в медицината, която според протокола на консилиума, прилежно приложен към иска, заявява следното: „Съществува съвсем ясен морален проблем за лекуващите, но няма етичен конфликт.”

Ръководството на клиника Фаворитен и МА 11 действат съгласно любимия принцип на Йосиф Висарионович Сталин „Има човек има проблем, няма човек няма проблем.“

Те смятат, че като изпишат Милан от болницата и го изпратят в Амщетен, проблемът ще изчезне. За съжаление, това не е така. Проблемът не е Милан. Проблемът е системен – липсата във Виена на подходящо място за настаняване на деца като него, деца с тежки увреждания, които не могат да бъдат гледани в домашни условия. Защото Милан не е единствен, във Виена има и други такива деца и за съжаление броят им ще нараства. Затова ръководството на клиника Фаворитен и МА 11, вместо да тормозят родителите на такива деца и да ги заплашват с отнемане на родителски права, би следвало да съсредоточат усилията си за намиране на трайно решение, а именно изграждането във Виена на специализирано заведение, в което да бъдат настанявани тези деца.

Тези мисли ми се въртят в главата, докато чакаме пристигането на преводачката, но тя така и не се появява.

Въпреки това съдия Елизабет Хартъл-Пущелник дава ход на изслушването с уговорката, че част от комуникацията може да се води на английски.

Адвокатът излага накратко фактите, нашата позиция и аргументи, съпругата ми го допълва с подробности, касаещи историята на Милан от пристигането ни във Виена досега.

Съдията слуша внимателно, води си записки и от време на време прекъсва говорещите с някой уточняващ въпрос. След това пита представителките на МА 11 дали поддържат иска си. Г-жа Грандиц отговаря утвърдително и се аргументира, че е възможно отново да възникне ситуация за преместване на Милан и родителите да откажат. Доктор Прокш възразява ядосано. Говори бързо и не мога да следя всичко, но съвсем ясно разбирам, че характеризира действията на МА 11 със звучната дума „свинщина“.

Аз без да съм адвокат и без да познавам австрийските закони, отдавна съм стигнал до същия извод. Съдията предлага да има още едно изслушване, на което да бъде разпитана подателката на сигнала за опасност, доктор Вайс, чието име се споменава многократно на днешното заседание, както от представителките на МА 11, така и от наша страна. Също така би искала да разпита и родителите на родния им език, за да е сигурна, че няма недоразумения. Следващото заседание е насрочено за 22 януари 2021 г.

Няколко дни преди второто изслушване МА 11 с писмо до съда отново потвърждава, че поддържа иска си за ограничаване на родителските ни права и повтаря абсурдните си мотиви.

В 11.00 на 22 януари отново сме в съда в същия състав плюс преводачка. Преди започване на заседанието доктор Прокш отправя молба да бъде допусната в залата госпожа Биргит Витщок, журналистка от влиятелния виенски седмичник "Фалтер", която работи по материал за липсата във Виена на подходящо място за постоянно настаняване на деца с тежки увреждания.

Адвокатът се аргументира с факта, че този случай касае не само Милан, но и други деца и вече се е превърнал в сериозен обществен и политически проблем. Представителките на МА 11 реагират като ужилени, „загрижени“, че това ще наруши правата на Милан. Доктор Прокш репликира, че родителите са дали съгласието си и освен това вече са предоставили на госпожа Витщок всички необходими ѝ данни от медицинската история на Милан.

Съдията изглежда объркана и се оттегля в кабинета си, за да се консултира със законовата уредба. След няколко минути се връща и обявява, че не може да допусне присъствието на журналистката, позовавайки се на съответните членове на закона. Следва кратка дискусия между страните, и доктор Прокш предава на съдията и представителките на МА 11 разпечатка на обобщената от съпругата ми кратка история на болестта на Милан и сегашното му състояние. След това е призован първия свидетел – доктор Симоне Вайс, лекуващата лекарка на Милан, чийто подпис заедно с тези на старшата сестра и на шефа на детското отделение проф. Бернерт, стои под сигнала за опасност до МА 11.

Тук е мястото да кажа, че винаги сме смятали доктор Вайс за безупречен професионалист, който се отнася с необходимото внимание и сериозност към заболяването на Милан и прави всичко в нейните възможности за подобряване на състоянието му.

Изслушването ѝ отнема повече от час. Доктор Вайс отговаря точно и изчерпателно на всички въпроси. Обяснява, че към момента Милан се намира в състояние подобно на будна кома, контактен е на базисно вегетативно ниво, няма координирани волеви движения и се нуждае от непрекъснато наблюдение и обгрижване.

От думите ѝ разбираме, че гледането на Милан в домашни условия, макар и от медицинска гледна точка да е теоретично възможно, на практика ресурсите, които изисква, са големи и скъпи и съвсем малка част от тях могат да се покрият от здравната каса и публични фондове. Тя лично познавала само едно семейство с много големи финансови възможности, което е могло да си позволи това. Става ясно, че още през 2018 г., благодарение на усилията на болницата и родителите, е осигурено място за Милан в Центъра за грижи и подкрепа в Перхтолдсдорф, но МА 11 не е оказал съдействие и подкрепа и е отказал финансиране.

При тези думи социалните работнички реагират комично с оправданието, че не са били те, а някой друг. Доктор Вайс им обяснява търпеливо, че за нея МА 11 е институцията МА 11, а не конкретните хора работещи там. Разбира се, доктор Вайс продължава да твърди, че от медицинска гледна точка за Милан е по-добре да бъде настанен в Хилде-Умдаш Хаус, отколкото да остане в болницата.

На въпроса на съдията защо, ако оставането на Милан в болницата представлява опасност, не е изпратен съответния сигнал още през 2018 г., а чак 2 години по-късно. Свидетелката не може да отговори на този въпрос. Доктор Вайс разказва подробно за болестта и лечението на Милан, за добрата съвместна работа с родителите му в търсене на най-добрите решения за подобряване на състоянието му. Отбелязва важността на ежедневните посещения на баща му, грижите, разходките и заниманията му с Милан и колко необходими са те за него. За редовните си срещи с майка му, на които се обсъждат всички важни въпроси, свързани с лечението на Милан.

С всяка своя дума доктор Вайс на практика обезсмисля сигнала за опасност, който самата тя е подписала. Физиономиите на представителките на МА 11 помръкват с всяка изминала минута. Накрая госпожа Грандиц не издържа и я пита защо, след като са имали такова добро взаимодействие с родителите, са изпратили сигнала за опасност. Доктор Вайс не отговаря на този въпрос, тъй като няма как да признае, че е била подложена на натиск да го направи.

Следващият свидетел е доктор Емесц, бившата ни адвокатка, която специално е пристигнала от Залцбург за изслушването. Тя разказва за условията в Хилде-Умдаш Хаус и по-специално за малката Мария, която е била изолирана с години в една стая. Впоследствие родителите, чийто адвокат е била свидетелката, са осъдили Хилде-Умдаш Хаус и са успели да преместят дъщеря си в Перхтолдсдорф, където момичето постига голям напредък в развитието си.

Разказът ѝ за „прекрасните условия“ в Хилде-Умдаш Хаус, където едно тежко болно момиче е било откъснато от близките си и оставено да вегетира с години, затворено в една тясна стая, забива последния пирон в ковчега на абсурдния иск на МА 11 за ограничаване на родителските ни права.

Социалните работнички осъзнават, че са попаднали в капана на собствената си некомпетентност, но въпреки това опитват да се пазарят, предлагайки да оттеглят иска срещу обещание от страна на родителите, че ако отново се освободи място в Хилде-Умдаш Хаус, ще дадат съгласието си Милан да бъде преместен там.

Доктор Прокш попарва надеждите им, заявявайки че това не е приемливо за клиентите му и те вече са се аргументирали защо. Представителките на МА 11 са принудени да оттеглят иска си безусловно с аргумента, че сега са разбрали, че родителите са имали добро взаимодействие с лекарите и ръководството на болницата и че оставането на Милан в болницата не представлява риск за него. Не става ясно обаче защо социалните работнички не са си дали труда да установят тези очевидни факти още при постъпването на сигнала за опасност. Още повече, макар и не толкова категорично, тези факти са споменати в самия сигнал и в протокола от заседанието на консилиума. А ако толкова ги е мързяло да четат, са могли просто да проведат един телефонен разговор с доктор Вайс.

Освен това, продължават госпожите обърканите си обяснения, те отговаряли за 4-ти район, а родителите се били преместили в 15 район, така че случаят не бил в тяхната компетентност. За компетентността им няма какво да добавим, но още на първата ни среща представителките на МА 11 бяха уведомени за промяната на адреса ни и им бяха връчени копия от новите ни адресни регистрации.

При така развилите се обстоятелства и предвид напредналото време, разпитът на родителите отпада и преводачката остава без работа. Съдията приема оттеглянето на иска и казва няколко заключителни изречения. От думите ѝ се разбира, че независимо дали от медицинска гледна точка за Милан е по-добре да бъде преместен в Хилде-Умдаш Хаус или не, тя е длъжна да се съобрази с правото на зачитане на личния и семеен живот на Милан и семейството му.

След заседанието се отправям директно към болницата при Милан. Този път съм малко подранил. Включвам му помпата със специалната течна храна и тя потича по сондата в стомахчето му.

„Успяхме, Мики“, повдигам внимателно маската си и докосвам леко устни до челото му. „Няма да те разделят от нас!“

Естествено, той не разбира какво му говоря, но треперещият ми глас и влагата в очите ми му подсказват, че се е случило нещо необичайно. Пулсът му се покачва и той напъхва ръчичката си в устата, опитвайки се със зъби да смъкне импровизираната си „ръкавичка“. Започваме да се подготвяме за разходката. Нищо че е зима, днес е един прекрасен слънчев ден.

На следващия ден след оттеглянето на иска е рожденият ден на съпругата ми. В главата ми се завърта клишето, че това е най-прекрасният подарък, който би могла да си пожелае. Само че в случая това не е подарък, това е една изстрадана малка стъпка в безкрайната и неравна битка за бъдещето на Милан. Малка стъпка с висока цена и в буквалния и в преносния смисъл на думата.

От финансова гледна точка разходите досега възлитат на близо 5000 евро – около 3000 евро са хонорарите на доктор Емесц, няколкостотин евро съдебни такси, включително възнаграждението на преводачката, от чиито услуги така и не можахме да се възползваме, и около 1000 евро на доктор Прокш за делото, от които 60 евро бяха поети от правната ни застраховка.

Хиляда евро може да изглежда сериозна сума, но на практика адвокатът ни таксува на изключително занижени цени. Обичайната му тарифа на час е 350 евро. Само срещата в МА 11 и двете изслушвания в съда продължиха над 5 часа. Освен това, на доктор Прокш му е било необходимо време да се запознае със случая, да кореспондира със съда и МА 11, да поддържа връзка с клиентите си, да се подготви за делото и т.н. Като прибавим и двучасовата среща в болницата, на която присъства сътрудникът на доктор Прокш, ще се получи сума неколкократно по-висока от платената. И ако доктор Прокш беше така добър да работи за нас почти про боно, никой не е в състояние да ни спести останалата цена, която платихме. Цената на стреса, притеснението, депресията, безсънните нощи, ниския хемоглобин и желязо на съпругата ми, моето високо кръвно и непрекъснати мигренозни пристъпи. И най-ужасното – влудяващият лепкав страх, че могат да ти отнемат детето, страх, който ни преследваше безмилостно ден и нощ, всеки час, всяка минута и всяка секунда през последните четири месеца. Това беше истинската цена на правосъдието.

Дали си заслужаваше? Дали бихме постъпили така, ако ни се наложи отново? Категорично да. Защото правосъдието не е нещо, което ти се полага автоматично, не е привилегия, не е нещо, което идва незабавно, само като щракнеш с пръсти. Правосъдието е право, за което трябва да се бориш ежедневно, да отделяш от времето си, да полагаш усилия, да правиш скъпи жертви. И най-важното – трябва да си готов да платиш цената му, каквато и да е тя. Защото без него сме загубени. Изчезне ли правосъдието, изчезва и цивилизацията.

Няколко дни след края на процеса във „Фалкер“ излиза материалът на Биргит Витщок. Помолен за коментар отговарящият за здравеопазването в община Виена Петер Хакер, чрез негов сътрудник е заявил, че е имало план за построяването на заведение за тежко болни деца във Виена, но заради пандемичната обстановка е бил временно замразен. Сега се полагали усилия за неговото възобновяване. В следващите седмици щяло да бъде намерено място за Милан. Във Виена. В края на седмицата излиза и статия в интернет изданието „Българите в Австрия“. Авторът, Мартина Шопова-Янев, описва точно и увлекателно необикновената история на Милан.

Тази история няма как да има щастлив край в обичайния смисъл на думата. Милан никога няма да може да тича, да си играе с другите деца, да ходи на училище, да прегръща родителите и сестрите си, да им казва, че ги обича, да познае тръпката на любовта, да създаде собствено семейство. Никога няма да се наслади на вкусна храна и хубава напитка. Всяка глътка въздух ще му коства усилия.

Поради слабост на лицевите мускули той дори не може да се усмихва и винаги ще изглежда сериозен и малко тъжен. Но тази история може да има оптимистичен край – край, в който Милан е настанен в подходящо място във Виена или близките ѝ околности, където получава необходимите му грижи и може да общува с други деца като него, където майка му, баща му и каките му могат да го посещават свободно и да му даряват любовта си. Това е всичко, от което той има нужда в момента.

Още снимки