Понякога прибирайки се от работа усещам, че нямам търпение да затворя вратата, след като вляза и да се отдам на рухването си. Да отпусна всяка частица от мен в това малко място, което наричам временен покрив. Застилам до милиметър площта му с разпиляното ми Аз. Преминавам през глъчта на патоса си, до жлъчта на обидата и разочарованието. И това всяка вечер преди неуспешните ми опити да заспя. Накрая разбрах. Превърнал съм се в помощник за всеки, чиято душа има нужда от уют и разбиране, докато постепенно осъзнах, че това влудява сямият мен... Дотолкова, че е необратимо. Вече...