Случи се така, че за един месец влязох в 40 църкви. Такава беше творческата задача: да направя текстовете за фотоалбум на православните храмове в община Сливен, да проуча историята им, да събера данни в разговор с живите, отнесени от мъртвите незаписани, но тук-там все още запомнени. И защо точно на мен се случва? – чудех се, като си знам, че с Иисус съм в изрядни отношения, но с църквата сме ту сърдити, ту вежливо безразлични като с всяка институция. Аз ли имам нещо да казвам на църквите, или те на мен, че се налага да прекараме поне месец заедно – на моите години човек си задава такива въпроси, защото колкото по-дълъг е животът, толкова повече прилича на загадка, единствената, която си струва усилията да разплиташ. Така започна тази проучвателна работа – на две писти. По първата вървеше събирането на факти и легенди, говореше се за ремонти и дарения, разясняваха се архитектурни правила, разчитаха се имена на иконописци и ктитори… По втората писта очаквах да пристигне мистично послание, нямаше как такава задача да е дошла при мен само за да каже нещо на ума, трябваше да има и нещо за сърцето и душата – ей такива неща си мислех и нямам никаква представа дали те са в съзвучие с канона, затова моля за снизходителност посветените и добре образованите по темата. Моето преживяване е пътуване към храма на любител, на търсач, на човек с отворено сърце, каквито сме голяма част от българите.

В село Калояново отец Денко се въртеше около вратата и мърмореше, че бравата е нова (вечна тревога за свещениците е да пазят църквата от крадци) и ето че не може да се отвори. Ключът не иска да се превърти, вижте, изобщо не мръдва. Дайте на мен, аз съм син на шлосер, казва фотографът, но и той се проваля. Ситуацията беше такава, че и аз пробвах и даже тайно се надявах, че ще успея да превъртя ключа назад, ще бъда един вид победителката в малкия ни отбор. Но не, ключът наистина не превърташе. Отец Денко звънна на клисарката и тя дойде след пет минути. Дано да са живи и здрави тези възрастни жени по селата, които отварят църквите, за да си запалят хората свещица, бият камбаната, борят се с паяжините, садят цветята около храмовете и чакат някой да даде пари за ремонта, че ей стената пак олющена от течове. Те всички си приличат, установих, след като посетих всички селски църкви в сливенската община, по очите си приличат. Дойде една такава клисарка с живи, неизбелели от многото ѝ години очи, пъхна ключа, изгледа ни и прихна: Ами че тя вратата отключена, как да се превърти повече ключът?! Просто натисна дръжката и я отвори. През цялото време, докато сме мерели мускули да превъртим ключа, вратата е била отворена, защото очевидно отец Денко е успял да завърти ключа още в началото, но не е разбрал. Трябвало е просто да хванем дръжката и да отворим вратата. А бяхме сигурни, че а) клисарката се объркала и е дала грешен ключ, б) копието на ключа е нефелно, в) човек на брава вяра да няма. Все разумни причини, но случката нямаше нужда от размишления, имаше нужда от това вратата да се отвори. В този миг си представих всички трудни за отключване врати пред мен, една от друга по-залостени в разумните ми представи, пред които съм мръзнала от студено отчаяние или изгаряла от врящо негодувание, а може би е било нужно просто да хвана дръжката и да отворя вратата към уж невъзможното.

В Ра̀ково (с ударение на а-то, затова е правилно да се казва Ра̀ковски, а не Рако̀вски) клисарка е кметицата, защото тя е всичко. Църквата е досами мястото, където е била къщата на Раковския род. Колко души живеят сега в Раково, попитах отец Димитър. Той, като всички свещеници в епархията, отговаря за пет църкви и пътува по планински път, лъкатушещ като синусоида в безкрайна тетрадка по тригонометрия, един-два пъти месечно. Не знам, вика, колко е населението, но като има избори, всички жители са в избирателната комисия. Свещениците имат страхотно чувство за хумор, изобщо не се заблуждавайте от скучните им бради и раса. И тук не успяхме да отключим църквата. Отец Димитър сън не спи от страх да не оберат църквите му. В Тополчане е защитил църквата с врати, които нарекох в ума си „киевските порти“, не че знам какви са били киевските порти, но такива огромни си ги представям. От църквата в Сотиря преместил чудотворната икона на св. Богородица Петропавловска в Тополчане за по-сигурно, защото в Сотиря много хора живеят от кражби, това всеки го знае. Църквата в Раково му е най-свидна, че е най-стара, а откакто я разбили и отмъкнали от нея евангелие, дар от руския цар, пристигнало тук с освободителните войски, я мисли ден и нощ. Затова накарал кметицата да монтира пред вратата яка решетка и точно тази решетка не успяваме да отворим. Вратата зад нея се отвори, но решетката не ни пуска в храма. Пак всички опитваме – отец Димитър, фотографът, аз. Нищо, ключът превърта назад, но решетката не помръдва. Трябва да извикаме кметицата в ролята ѝ на клисарка. Но тя не отговаря на телефона. Питаме една жена, която мина край църквата, знае ли дали кметицата е в селото. Тука ще да е, вчера беше в Котел, оня ден в Сливен, днес ще е тука, казва тя, тук всеки е телеграфна агенция. И тогава отец Димитър ни шашва с идеята си как да намерим кметицата – ще ударим камбаната! Няма начин тя да не дойде, като чуе камбаната. Не само че дойде, ами и тичаше. Обясняваме: уж превъртяхме ключа, а решетката не се отваря. Тя посегна, повдигна едно езиче, което не допускахме да има функция, и решетката се отвори. Понякога вратите изглеждат измамно отворени. Даже виждаш какво има зад тях, но не можеш да влезеш. Защото има тайни, които трябва да се владеят, за да те пусне вратата. Не е достатъчно да превъртиш ключа. Вратите не са универсални, те имат своите кодове, пароли, тайни езичета, които ще те допуснат, ако говориш езика им.

В село Градско повече от половината жители са мюсюлмани. Православният храм е малък, закрепен като кутийка върху планината, продухват го неизменните тук ветрове, но сега уплътнили прозорците и вратите, мюсюлмани ги уплътнили, те разбират от строителство, даряват труда си, а на патронния празник св. Неделя са на почетното място на дългата маса, около която сяда цялото село. В село Божевци заварихме семейство, в което майката е християнка, а бащата мюсюлманин, които правеха курбан за здраве на детето си, а дворът на храма беше пълен с двата рода. Но аз се отдалечих от мистичната си тема, а следва най-невероятната врата, за която искам да ви разкажа, след като си бях дала дума това да го разказвам само на най-близки хора, защото не звучи строго реалистично.

Църквата „Св. св. Константин и Елена“ е сред вековните дървета, в които гнезди една от най-големите щъркелови колонии, в село Самуилово. Когато в селото нямало църква, хората колели курбаните за здраве под едно от огромните дървета, наричали го Божия дъб, което си заслужава друго проучване в посока назад към езически времена. Всяка сутрин пред църквата застава един щъркел и чака отец Красимир. Той го е кръстил Евстати. Щъркелът Евстати чака пред входа, отец Красимир го погалва и едва след това може да почне денят на човека и птицата. Ако се разминат, щъркелът чука с клюна си по прозореца на църквата.

И ние като Евстати седим на пейка сутринта и чакаме отец Красимир. Той идва, сяда на пейката до нас и започва да разказва (тук е моментът да кажа, че почти всички свещеници са сладкодумни, но отец Красимир най-много). Обаче с мен започва да се случва нещо лошо. Първо някакъв железен обръч ми стяга до примиране гърдите, по гърба ми лази студена струйка пот, раменете и коленете ми започват да треперят и най-ужасното е, че не съм много сигурна къде съм и защо съм точно тук. Обаче един разумен глас (гласът на майка ми, разбира се, която като всяка майка от нейното поколение свирепо ме възпитаваше да уважавам другите) ми казва, че не бива да прекъсвам разказа на отец Красимир. Може би умирам, минава ми през ума, в който вече са натиснати всички копчета на тема инсулти и инфаркти. В някакъв момент отец Красимир ме поглежда и нямам представа какво е видял в очите ми, но прекъсва разказа си и ме пита отваряла ли съм някога църква. Не, казвам, като се опитвам да се държа, въпреки че вече цялото ми тяло трепери, защото човек не само трябва да живее прилично, той трябва и да умира прилично (пак софтуер, инсталиран в детските ми години). Е, значи дойде време да отвориш църква, казва отец Красимир и ми подава ключа. Ставаме от пейката, чувала съм, че да отвориш храм е огромна привилегия, отивам до вратата, някак успявам да улуча ключалката, отключвам, отварям вратата, все още не съм полудяла, мисля си, щом ми дойде наум да се прекръстя, и пристъпваме в храма. Знаеш ли „Отче наш“? – пита ме отец Красимир. Е, как, кой не го знае? Кажи го, може наум, може и на глас. И аз започвам на глас, защото ме е заподозрял, че може и да не го знам, но след първото изречение… Не помня как беше нататък, не помня и не разбирам защо го казвам, къде точно съм… Отец Красимир застава до мен и започва да казва по-нататък „Отче наш“, като ме изчаква да повтарям. Свършваме и аз вече съм сигурна, че няма да умра тук и сега. Не защото съм казала молитвата, а защото желязната ръка пусна сърцето ми. Треперенето и студената пот продължиха, но стоманената хватка ме пусна.

Малко по-късно ми премериха кръвното в спешна помощ, не беше критично, обаче кръвната захар беше. А когато ме стягаше обръчът, вероятно е била още по-критична. Хипогликемия. Понякога почти невинна, понякога смъртоносна. Моята не знам каква беше, просто ви разказах съвсем точно това, което се случи. Така и до днес не знам как и какво разбра отец Красимир, когато ми подаде ключа, не съм му обяснявала, но мисля, че щом разбира какво му казва щъркелът Евстати, сигурно разбира и мен. А какво ми каза вратата на църквата в Самуилово, все още продължавам да мисля и осмислям.

[i] „Ето, стоя на вратата и хлопам…“, Откр. 3:20.

http://kultura.bg/web/%d0%b5%d1%82%d0%be-%d1%81%d1%82%d0%be%d1%8f-%d0%bd%d0%b0-%d0%b2%d1%80%d0%b0%d1%82%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%b8-%d1%85%d0%bb%d0%be%d0%bf%d0%b0%d0%bc/?fbclid=IwAR3G7oLezdGHI78cfPfS7eynbm886JGNOVyQ_

Още снимки