Ужасът на бедността не може да се опише с думи. Толкова сме свикнали с него, че го подминаваме с лека ръка. Но той съществува…

Мястото е с. Желю войвода край Сливен. Там жертви на същата тази бедност и мизерия са баба Елена и нейната внучка.

Влизаме в къщата. На вратата ни посреща 7-годишната Ели. Момиченцето е приветливо и разговорливо, казва че ходи на детска градина и мечтае да стане фризьорка. Разхожда се из стаята, потънала в мизерия.

Мебели почти няма, а цялата покъщнина е овехтяла, стените са излющени.

Баба Елена е на 78 години, трудно подвижна.

Загубила съпруга си преди два месеца, тя се притеснява как ще върне заема от 200 лева, който е взела за погребението му.

„И попа ми поиска 156 лева, и на него трябва да дам“! – казва през сълзи възрастната жена.

„Пенсията ми е 224 лева, доникъде не стига“ – продължава тя.

През 2018 година тя погребва и големия си син.

„Работеше по корабите. Вземаше хубави пари, но се разболя. До последно нищо не ми каза. Когато почина разбрах, че е имал някакво заболяване на мозъчната кора“.

Но най-голямата й болка сега е, че не може да се грижи за малката си внучка, която е дъщеря на по-малкия й син.

Ели не може да говори добре, има нужда от логопед. Открили са й и късогледство.

„Майка й избяга през 2017 година. Не се грижи за нея финансово, а детските надбавки тя ги получава. Не идва да я види. Миналото лято пуснах Ели при нея за един месец, но тя се върна много разстроена, защото мъжа с когото живее майката, я биел и я карал да му вика „татко“ – споделя още бабата плачейки.

А самата Ели допълва: „Много лош чичко е!“

Бащата на малката Ели няма постоянна работа, ходи където и когато го повикат. Получава пенсия по болест в размер на 180 лева.

„Когато беше на 8 месеца малкия ми син се разболя от пневмония, прекара и менингит. От тогава е с епилепсия и получава припадъци“ – казва баба Елена.

Но мъката на старата жена не спира дотук.

„Ели има и по-голямо братче на 18 години. Казва се Симеон. Когато беше на година и десет месеца направи гърч, от който се засегнаха лявата ръка и левия крак. Отгледала съм го от бебе, но майка му го взе и го закара в някакъв дом във Велинград. Много ми е мъчно. Чуваме се по телефона, плаче, иска да го взема при мен. Как да го взема, как да го гледам, като парите не стигат“ – плаче баба Елена.

Казва, че винаги по празници му праща по едно малко колетче.

„Ето сега за Великден ще му купя едно козуначе и ще му го изпратя.“

„Не ми стига всичко това, ами и през месец октомври ме блъсна кола в село. Излизах от магазина, колата даде на заден, не ме видя и ме блъсна. Счупих си ръката, цялата ми глава беше в кръв. Лежах в болница, имам 5-6 шефа на главата“ – казва още тя.

На въпроса с какво можем да помогнем казва, че добри хора са занесли дрехи, играчки и книжки на детето. Дали са й и много хранителни продукти.

Притеснението й обаче сега е, че малката Ели тази година тръгва на училище. Тъй като в селото няма такова, баба Елена и внучката й са принудени да се преместят и да живеят в Сливен.

„Имаме къща в града, но не зная как ще живеем там. Аз от много години съм на село, големия ми син, който почина беше там. Разбрах, че имало да се плаща 2 хиляди лева ток. Какво ще правя незнам. Как ще се грижа за това дете…“ – продължава да плаче възрастната жена.

На сбогуване баба Елена ми заръчва:

„Казала съм и на други, казвам и на теб. Когато умра искам Ели да я вземат в дом, или да отиде при някое семейство! Не я давайте на майка й!

Тръгваме си.

Краката ми треперят, очите ми не издържат.

Отчаянието, мизерията и болката, която видяхме в с. Желю войвода не може да се опише с думи.

А вие, ако срещнете баба Елена помогнете й с каквото можете, тя от срам няма да помоли никого за нищо.

Гергана Папазова

"Сливен медия"

Още снимки