Навярно всеки народ по света е дал нещо за кухнята на хранещото се човечество. Руснаците са дали водката и черния хайвер, французите са дали виното, германците са предложили бира и вурстчета, да не говорим пък за вкусотиите на българската национална кухня. А какво са дали американците? Отговорът затруднява, защото те са се появили на историческата сцена доста по-късно от всички други народи. И може би именно заради това приносът им е в съзвучие с динамиката на времето, в което живеем – „чичо Сам” ни е дал бързата закуска, яденето „на крак” , дал ни е кока-колата и хамбургера.

В Америка кола и хамбургери има буквално на всяка крачка, защото към тях всеки ден се протягат милиони ръце. Няма да е преувеличено, ако кажем, че така непретенциозно се изхранва много голяма част от населението. И все пак, макар да се предлагат в най-различни заведения, хамбургерът и кока-колата имат своите „дворци”. Това са заведенията на веригата „Макдоналдс” - разказва National Geografic.

Малки или големи, за няколко или за няколкостотин души, тези заведения лесно се открояват сред пъстрия градски пейзаж на Америка. Емблемата им е добре познатото ни „М” в двата цвята – яркочервено и не по-малко яркожълто. Вътре в заведението схемата навсякъде по света е една и съща – дълъг тезгях в дъното, зад който са се изправили (винаги) млади момичета и момчета, (винаги) усмихнати и любезни. Те приемат вашата поръчка, съобщават я зад тях, вземат ви парите и докато ви връщат рестото, появили са се затопленият хамбургер, горещите пържени картофи в хартиено пликче, леденостудената кока-кола в картонена чаша и, да речем сладолед с бадеми – също сервиран в пластмасова чашка. Когато за някоя и друга минута се нахраните, моля, изсипете целия амбалаж в дискретна пластмасова кофа, покрита с люлеещ се капак. Дали сте сред горещините на Аризона или сред студовете на Аляска, дали сте в подножието на небостъргачите на Ню Йорк или сред царевичните поля на Айова, знайте, че навсякъде хамбургерите на „Макдоналдс” имат абсолютно един и същ вкус, колата е винаги еднакво студена, а картофите са изпържени до еднаква степен на зачервяване. Както би казал някой нашенец: „Това е то стандарт!”

Създателят на „Макдоналдс” – за него ще стане дума в този очерк – е сред милионерите на Съединените щати, които са станали богати, защото са накарали другите да работят за тях. Нямам предвид, че самите те не работят, не! Но ако например създадете някакъв продукт, най-добре в хранителната индустрия, вие може да продадете лиценз с търговското му име, можете да обещаете на търговците, че ще водите национална рекламна кампания, че ще осигурите обучение на техните служители. Може да се договорите, че ще гарантирате и доставката на по-евтина суровина. Така в цяла Америка и в много страни по света действа концернът „Макдоналдс” спрямо собствениците на хилядите закусвални от тази верига.

В средата на 60-те години тези търговски сделки изживели голям бум в САЩ – преди всичко в ресторантския бранш. Като гъби никнели всевъзможни вериги на закусвални и ресторанти, но когато през 70-те години настъпила рецесия, започнала и тъжна поредица от фалити. Не било така обаче при „Макдоналдс”. Тъкмо обратното – броят на закусвалните растял всяка година със стотици и рекламата отбелязвала едва ли не като национално събитие: „Досега са продадени седем милиарда хамбургера”. И т.н. – все по-големи числа. Жълто-червените букви „М” триумфално шествали из всяка западноевропейска страна, прекрачвали някогашната демаркационна линия с държавите от Варшавския договор и се настанявали в Будапеща, Прага и дори в Москва, а през последните години и у нас, да не говорим за другите континенти – Азия, Африка, Австралия. За „Макдоналдс” светът ставал едно село, в което всички дъвчат хамбургери, пият кока-кола – навсякъде еднакво затоплени и сервирани в еднаква опаковка.

Всъщност нека сме наясно – хамбургерът не е американско откритие. Историците ще ни кажат, че е дошъл някъде от средните векове от прибалтийските държави, където хората обичали да си похапват сурово говеждо месо, накълцано на едро с голям нож. Търговци от Ханзейския съюз го донесли в Хамбург, където получил сегашното си име. Германски емигранти го пренесли в Америка и той се „установил” в Сейнт Луис, Милуоки и Чикаго. Неговият „варен” вариант за пръв път бил сервиран на Луизианското търговско изложение в Сейнт Луис.

Големи количества започнали да се ядат едва когато Уолтър Андерсън и Били Инграм основали закусвалнята „Белият замък”. В една своя реч през 1964 година Инграм си спомнял, че 50 години по-рано човек е могъл цял ден да броди из Ню Йорк, без да види знак, че се правят хамбургери. Двамата мъже открили закусвалнята си в Чикаго и я нарекли „Белият замък” – „бял – за чистота”, а „замък – за сила”. Бизнесът така процъфтял, че скоро двамата станали собственици на 113 павилиона.

По това време един млад американец на име Рей Крок припечелвал някой и друг долар, като свирел на пиано в странстващи из Америка оркестри, по-късно станал търговски агент за продажба на недвижими имоти във Флорида, а пък в Средния запад се занимавал с търговия на картонени чаши. Нищо не вървяло както му се искало и през 1937 г. решил да опита с продажба на миксери за млечни шейкове. Тук-там продавал по някоя и друга машина и какво било учудването му, когато през 1954 година узнал, че някакъв малък ресторант в Сан Бернардино, Калифорния има цели осем такива машини. Крок отишъл да види какво толкова харесват на миксерите му и бил смаян. „На опашка стояха много хора да си купят хамбургери за по 15 цента” – спомня си той. Мозъкът му щракал трескаво и той попитал собствениците на име Мак и Дик Макдоналд дали не искат да открият още такива закусвални, на които той да доставя миксери. Те поклатили отрицателно глава. Имали си хубави къщи и хич не им се щяло да се трепят из цяла Америка. Стигало им каквото имали.

Тогава Рей Крок запретнал ръкави. Той се договорил с Макдоналдови, че ще използва тяхното име, рецепти и лицензи, за да открие нови закусвални. Една година по-късно се появила първата, поддържана от него. Последвали я още няколко и появата на все нови и нови из цяла Америка накарала бизнесмените да заговорят за някакво чудо. Годишно се откривали по около двеста и през 1961 година Крок откупил от Макдоналд правата за 2,7 милиона долара и станал пълен собственик на компанията.

Макар че името й било запазено, Крок казвал, че Макдоналдови не са хората, които могат да движат такъв мащабен бизнес. Когато сключвал договори с някой, който ще открие нова закусвалня „Макдоналдс”, Рей Крок гледал да не е човек, който ще е доволен да спечели пари само за да си построи къща и да си купи автомобил. На него му трябвали амбициозни люде, които да потънат изцяло в бизнеса и винаги да се стремят към нещо повече. Избирал ги измежду стотици желаещи. Само онзи, на чието чело е „изписано”, че ще има успех, получавал търговското право да открие нов „Макдоналдс”. Сред хората на Крок има бивши правителствени дейци, военни, депутат, адвокати, зъболекари и други от „каймака” на американското общество. За разлика от тях Боб Дженгингс бил младеж без никакви по-сериозни доходи, който припечелвал като администратор в закусвални. През 1961 година приятелят му Том, който наел един „Макдоналдс” , го поканил да му стане съдружник. Боб работел по 60 часа седмично и достигнал приходи до 500 000 долара годишно. Неговият личен доход е 60-70 000 долара годишно – това е равнището на средната класа в САЩ.

Крок смятал, че сред притежателите на закусвални „Макдоналдс” има поне стотина милионери. Самият той обаче казвал, че в днешно време, за разлика от добрите стари времена, не е възможно някой младеж, чийто баща е имал малко магазинче, да открие супермаркет или верига от ресторанти. Бизнесът отдавна е в ръцете на гиганти, които са заели цялото място под слънцето. „Макдоналдс” дава възможност на хората да се включат в бизнеса – под неговия чадър, като си плащат. Но в замяна те получават възможност да поемат по един вече утъпкан път, при това без да носят на плещите си целия риск.

В Америка „Макдоналдс” не е просто закусвалня. В Америка „Макдоналдс” е институция. Когато някъде стане природно бедствие – извие ураган и събори къщи, река излезе от бреговете си и залее градчето, земетресение отнесе своите жертви, местната закусвалня на „Макдоналдс” започва да действа по свой план за извънредно положение: Това означава, че раздава безплатно храна на нуждаещите се. А когато децата в семейството имат празник, да речем – рожден ден, „Макдоналдс” е насреща със своя салон да приюти празнуващите и да им поднесе своето меню, гарнирано с усмивки и стихотворения за рожденика. „Макдоналдс” е част от семейството, „Макдоналдс” е част от Америка.

А ето какво е веруюто на самия Рей Крок, изписано в работния му кабинет в главната квартира на „Макдоналдс” в Оук Брук, Илинойс:

„Нищо на този свят не е по-важно от постоянството и настойчивостта.

Талантът не е по-важен – светът е пълен с талантливи неудачници.

Геният не е по-важен – неосъщественият гений е нещо масово.

Образованието не е по-важно – светът е пълен и с образовани несретници.

Постоянството е всичко.”

Ако някой се почуди по какъв начин „Макдоналдс” постига този перфекционизъм, този еднакъв стандарт навсякъде по света, един от отговорите може да бъде намерен в Макдоналдския университет. Така гордо се нарича учебното заведение в Елк Гроув, Илинойс, където момичета и момчета биват обучавани дори как да познават кога хамбургерът вече е почти готов във фурната („Той започва да покафенява по краищата”), как да го извадят от фурната, без да се изгорят, и т.н. Тук младите макдоналдци научават и това, което всъщност отдавна знаят в качеството си на гражданин на Америка – в тази страна клиентът наистина е господар, бог, на когото всички се кланят. Никой макдоналдец няма право да е в лошо настроение на работното си място, няма право да покаже неодобрение към клиента, пък дори той да не е прав. И още – голямата грижа на „Макдоналдс” е да продава всичко абсолютно прясно. Тъй като това е заведение за бърза закуска, приготвянето на един хамбургер, на кесийката с пържени картофки и на една кока-кола не бива да отнема повече от 50 секунди. А за да бъде всичко наистина прясно, забранено е предварително приготвен хамбургер да престоява повече от десет минути. Надхвърли ли това време, той бива изхвърлян на боклука.

Някои казват, че колективът във всяко заведение на „Макдоналдс” им прилича на добър футболен отбор – същото взаимодействие, същото разбирателство с половин дума, същото другарство. Това обаче не означава, че макдоналци се радват на безгранично доверие. Не, концернът има своите инспектори, те се нареждат като обикновени клиенти на малката опашка да си купят нещо за хапване, надничат след това в кухнята, в склада и т.н.

А ето какво казва Рей Крок на своите потомци: „Вие, момичета и момчета, трябва да впечатлите клиента като представители на Америка. Той трябва да вижда във вас добродетелите на нашия народ – честност, ентусиазъм, дружелюбие и чувство за хумор.”

Всички макдоналдци са длъжни не само да носят излъчващата жизнерадост униформа, но мъжете трябва да са винаги обръснати, всички трябва да почистват винаги ноктите си, зъбите и дъхът на устата им да излъчва свежест, трябва да се къпят редовно, за да не миришат на пот, и са задължени да използват дезодорант. Обувките им трябва да са винаги лъснати, косите – добре поддържани. Лица с лоши зъби, с кожни увреждания или с татуировки не могат да бъдат назначени в „Макдоналдс”.

Преди години тези правила създавали някои трудности на Рей Крок. Имало случаи, когато пред закусвалните му организирали протестни демонстрации – не само защото на търговския персонал не разрешавали например да носи мустаци или брада, а защото в първите години изобщо не назначавали момичета. Рей смятал, че „момичетата привличат недобрата част от момчетата”, а неговата най-голяма грижа била репутацията на „Макдоналдс” като приветливи семейни заведения.

Но всяко нещо с времето си. Моралът в „Макдоналдс” и днес е висок, дисциплината – също, но все пак ако имате мустаци и сте подходящ, сигурно ще ви назначат. Ще ви вземат и ако косата ви не е подстригана много високо, но все пак трябва да излъчвате спретнатост и чистота.

В днешно време „Макдоналдс” като че ли си има още една грижа – как да направи обслужването още по-бързо. В големия американски град, където хората са винаги „на педали”, икономията на време е особено важна. Експертите по организация на труда в „Макдоналдс” решиха, че обслужването ще е по-бързо, ако клиентът не съобщава на касата какво си поръчва, гледа екрана с изписани ястия и натиска бутон за своя избор. Така се пестели по няколко секунди на клиент. В ориенталските краища на Европа подобно поведение изглежда налудничаво и то наистина е лишено от всякакъв „кеф”, но за американеца храната не е фетиш. Тук се шегуват, че той я приема както автомобилът се зарежда с бензин – бързо, делово без особени емоции. Неговият аргумент е – нали така се пести време? А кой беше казал, че времето е пари...

Създатели на модерните САЩ

Една поредица на Красимир Друмев

Още снимки